Пабло Неруда: Завръща се есента

Срамота е, че един от най-прочутите поети на ХХ век е толкова малко превеждан в България. А често споменаван! Е, аз се добрах до томчето “Светилник на земята”, издадено през 1985 и реших да препиша едно стихотворение за блога. С оригинала не мога да го сравня, обаче го сравних с английския превод на Доналд Д. Уолш (почти цялото творчество на Неруда е преведено на английски, редица стихотворения съществуват в няколко версии на различни преводачи). Съпоставката показва, че смислови разлики почти няма, и двата превода явно се движат близо до оригинала – макар че според Уолш гълъбите разстилат пепелявия цвят, вместо да го поделят, което звучи по-смислено; а също бих се запитал дали сънят не е за стъпкани в праха череши. Обаче българският текст си позволява немалко инверсии в словореда и употребява някои архаизми, които дори към 1985 вече звучат, струва ми се, малко остаряло. Да не говорим, че в целия текст по неясни причини липсва пълен член, което в комбинация с инверсията съвсем обърква.

Всъщност всеки, който е чел преводи на Муратов – а още повече в сътрудничество с Далчев – сигурно се е стряскал от това странно нашествие на инверсии, които понякога правят текста трудно разбираем или поне дразнещо маниерен. Наистина в България се шири някаква представа, че стихотворецът трябва да говори като Йода. Но нима самият Далчев например пише собствените си стихове с такъв увъртян синтаксис? Ако четем с мисълта как е преведено стихотворението, тази страст по инверсиите комай намира тук своето рационално обяснение: Муратов и Далчев (както и мнозина други преводачи) настояват да превеждат свободния стих в ямб – и за да “стане” ямбът, с готовност разместват словореда. Мисля, че това е една продължителна традиция, към която не е нужно да се придържаме. Защо свободният стих непременно трябва да се превежда в ямб? Неговият ритъм не идва от силаботониката, нали затова е свободен. Ако се беше осмелил да пребори тиранията на ямба, преводът на Муратов можеше да е много добър; в избора на думи нерядко превъзхожда английската версия. Но тези дървени налъми стягат.

83f5816bdde7eee7a5619baae49bf804

Завръща се есента

Превел от испански Александър Муратов

Един печален ден от градските звънарни пада
досущ трептящо наметало на вдовица,
едничка багра, сън един
на стъпкани в праха череши,
една опашка сякаш дим, която иде неуморно
боята на водата и целувките да сменя.

Не знам дали ми вярвате: щом нейде отвисоко
се зададе нощта и щом стихотвореца самотен
в прозореца си чуе коня жълт на есента препуснат
и на страха листата, сгазени в артериите пукат,
то има нещо мораво в небето като езика волски
и нещо в смута на небето и в самия въздух.

На свойто място връщат се нещата,
насъщните ни адвокати, ръцете и зехтина,
бутилките със вино,
отличията на живота: най-напред леглата,
от сукървица пропити,
доверието си хората възлагат на уши нечисти,
убийците по стълбищата слизат,
ала това е само стария галоп на коня
на грохналата есен, що трепери и пребъдва.

На грохналата есен конят е с брада червена
и пяната на уплаха му бузите покрива,
и въздухът след него като океан напира
и на гробовна гнилота мирише.
А катадневно от небето слизат краски пепеляви,
които гълъбите трябва да поделят на земята:
въжето, що забравата и сълзите изплитат,
и времето, в камбаните години дълги спало,
всичко,
окъсаните стари облекла, жените, взрени как снегът дохожда
и маковете тъмни, ако ги погледнеш, те постига гибел,
и всичко пада във ръцете ми, които вдигам
към небето дъжделиво.

Пабло Неруда. “Светилник на земята. Избрани стихотворения”. Преведоха от испански Александър Муратов и Атанас Далчев. София: “Народна младеж”, 1985.

 

Дерек Махон: Изоставена барака в графство Уексфорд

Знам, че отдавна не съм качвал свои преводи – но за целта трябваше някое стихотворение да ме обсеби. Това се случи с A Disused Shed in County Wexford на ирландския поет Дерек Махон (след като чух и прочетох шест варианта как се изговаря името му, реших засега да се спра на този, който е най-близък до изписването му).

Това се оказа прекрасно, но и страшно трудно за превод стихотворение. Готическа образност, резки смени на дикцията, коварна прозодия (уж свободен стих, но по-скоро разчупен ямб с инцидентно римуване), без да говорим за обичайните проблеми, свързани с дължината на думите и естественото словотворчество на английския език…

Затова реших да опитам нещо различно. Представям ви този превод като работна чернова и бих искал да получа мнение по някои от най-проблемните места. (Може и по други, но тук ще обърна внимание на онези, върху които наистина мислих много и все още изпитвам колебания). Ще ги посоча под текста на стихотворението и ще обясня как съм стигнал до съответното решение.

Derek-Mahon-007

Изоставена барака в графство Уексфорд

                          Нека не забравят нас, немощните души сред асфоделите.
                           Сеферис, „Митисторема“

                            На Дж. Г. Фаръл

Дори сега има места, където никне мисъл –
мини в Перу, изчерпани и предадени
на бавния часовник на конденза,
навеки уловено ехо, трепет
на диви цветя в подемна шахта;
колониални дворове, където вятърът
врата затръшва недотам уверено,
варосани пролуки там зад бъчвите
и костници по кучешките кътчета;
и изоставена барака в графство Уексфорд,

затулена зад опустял хотел:
сред корита и умивалници
хиляда гъби се тълпят пред една шпионка.
Това е тяхната единствена звезда –
или звезда в звездата им изрязва.
Какво да правят, освен да желаят?
Тъй много дни зад зелениките –
а в купа с облаци светът танцува валс.
Научени са на търпение и кротост
от свадите на врани по високото.

От гражданската война ни чакат
сред потното растително зловоние –
откакто сред хрущящ чакъл избяга
завинаги прогоненият миколог.
И оттогава светлината е шпионка,
кротко ръждясваща след дъжд.
Тук паяци сноват, мухи се стапят в плесен,
един път дневно може би се чува нещо –
зидът прокапва, камион на пътя тесен
обръща или някой виква изведнъж.

Смъртта познават: люспи бяла плът
се ронят в почвата-кърмилница;
кошмари ражда и това, и мрачният
режим на спарената, смрадна влага.
Онези до вратата стават здрави –
Дайте път! Дайте път!“
Останалите, в сенките на счупени
съдини и саксии, с хленч просещи
спасение – те чакат тъй отдавна,
че им остава само да посягат.

Половин век в мрака сам-сами –

сега ги сепва щракащият ключ
и скърцащите панти. Лунни влъхви,
ронливи затворници на стария режим,
тълпа трифиди с мрежести гърла, измъчени
от жажда и безсъние; с едва доловим
вик пред светналия взвод за разстрел
в телата трескави животът потреперва.
Порасли неестествено, храна за червея,
глави надигат искрено и с цел.

Виж, те ни молят по безмълвния си начин
да сторим нещо, да се застъпим за тях
или поне да не затваряме вратата.
Изгубени човеци от Треблинка и Помпей!
Спаси ни!“ – сякаш казват те. – „Недей
оставя Бог да ни остави, толкова
далеч дойдохме в болката и в тъмнината.
И ние имахме живот пред себе си.
Безгрижни приносителю на светломера,
нали не са ни били напразни теглилата!“

В първата строфа си позволих да вкарам думата “конденз”, която не присъства в речниците, но пък напълно е превзела устната реч. Направих го не само по ритмически съображения, но и защото се изкуших от принципа на Александър Шурбанов, че преводачът трябва да гледа малко напред в развитието на езика.

Пак в първата строфа се наложи да опростя образа на варелите за дъждовна вода, просто защото няма място за тях. Доста мислих за “погребенията на кости”, защото ми трябваше и приблизителната рима там. Харесвам си “костници по кучешките кътчета” – мисля, че алитерацията прави запомнящ се стих – но бих искал да получа и външно мнение.

Нататък сякаш тръгна по-лесно, но в  предпоследната строфа отново стана мъчно. Не бих си заложил главата какво точно трябва да означава “moonmen” и отчасти затова – но и заради ритъма – го обединих с “влъхвите”. Особено труден беше четвъртият стих, който малко съкратих и където дълго мислих над “web-throated”. Ех, това словообразуване на германските езици! И как може българската дума “паяжина” да е толкова дълга? Затова – “мрежести гърла”. На косъм бях да жертвам трифидите на Джон Уиндъм, но ги запазих.

Като че ли най-много в целия превод ме разколебава последният стих в тази същата строфа. Там трябва да има рима, макар в оригинала да е непълна. Всъщност търсих непълна или отместена (на друга гласна) рима за “разстрел”, от която думичка не искам да се лиша в края на съответния стих. Смятам, че “с цел” съхранява съществена част от смисъла на “gravity”, но въпросът е доколко стои там казано по този начин.

Обаче от агресивния ритъм в тази строфа смея да твърдя, че съм доволен.

В последната строфа се лиших от една рима (в първия стих) за да не насилвам смисъла и си позволих малко по-свободен превод на предпоследния стих, който ми се струва, че звучи добре.

Андрю Марвъл: На свенливата си възлюблена

От английските метафизически поети единствено Джон Дън е с адекватна рецепция на български език, другите просто ги няма. Не че това е чак толкова изненадващо; но все пак би ми се искало поне от чудния Андрю Марвъл да имаше повече преведени неща. Особено при положение, че този самотен превод на неговото най-прочуто стихотворение е, вярвам, сред най-хубавите преводи на Александър Шурбанов. Елегантността, еротичната закачка, самоиронията, кончетите – всичко, което прави голяма творба от иначе поредната вариация на темата carpe diem – всичко това го има в пълна мяра в българския текст. Е, добре, с едно съществено изключение: най-странният момент в оригинала, толкова обсъжданата “зеленчукова любов” в единайсетия стих, се е изгубила. (Ето тук някои интересни разсъждения по това кончето, които стигат до извода, че следва да си представим сладък картоф – но това нека не ни отвежда към популярния лексиконен стих “Любов, любов, варен картоф”). За сметка на това почти всяко друго сравнение с конкретен стих от оригинала разкрива бляскави преводачески решения. Да, разбира се, размерът е удължен с една стъпка до петостъпен ямб – съвсем разумно решение, за да се побере достатъчно смисъл в българския стих. Иначе вниманието към прозодията е забележително – звучна рима и запазени анжамбани точно на мястото им (например в стихове 6 и 26).

220px-Andrew_Marvell

На свенливата си възлюблена

Превел от английски Александър Шурбанов

Да имахме, миледи, свят и време,
не би била свенливостта ви бреме.
Мечтали бихме, както си седим,
деня любовен как да съкратим.
Край Ганг вий бихте сбирали рубини,
а аз край Хъмбър жалил бих с години
за вас. Обичал бих ви пет лета
преди потопа – и от любовта
очите ваши нека се отвръщат,
дорде евреите не се покръстят.
Тъй моята любов би расла бавно,
но безгранично като царство славно.
По сто години бих прославял взора
и челото ви ясно без умора,
по двеста бих отдал на всяка гръд
и още трийсет хиляди отвъд –
за всяка част по ера, чак додето
накрая ви разкрия и сърцето.
Че тази висша чест ви се полага
и аз не бих ви любил инак, драга.
Но зад гърба ми с тропот глух ме стряска
на времето крилатата каляска,
а пък пред нас в безкрайните предели
пустинята на Вечността се стели.
Ще се изгуби прелестта ви, знам,
а мойта песен ще заглъхне там –
под мрамора, и червей ще опита
девствеността ви, тъй усърдно крита.
Честта ви нежна в прах ще се превърне
и в пепелта лъстта ми ще посърне.
Да, гробът е спокоен, чуден край,
но в него никой не прегръща май.
Затуй сега, додето свежест здрава
като роса лицето ви огрява
и пламенната ви душа говори
с внезапни блясъци през всички пори,
доде са ясни нашите зеници,
подобно влюбените хищни птици
да глътнем времето си с буйна страст,
а не да креем в мудната му власт!
О, нека днешната си мощ и сладост
да съберем в едно кълбо от младост
и да се врежем с яростна охота
през  дверите железни на живота,
та щом не можем слънцето да спрем,
да го пришпорим колкото си щем!

“Английска поезия”. ИК “Обсидиан”, 1995.

Анна Ахматова: Вечер

Анна Ахматова е особена поетеса: от едва ли не банални неща успява да направи нещо сериозно. Българските преводи на големия Иван Николов като общо впечатление стоят много добре, стоят като напълно самостоятелни стихотворения и човек би рекъл, че са писани в оригинал на български. Тъкмо тук е уловката: при внимателно сравнение проличава, че са малко свободнички. Например в това стихотворение се губят златото на ресниците и стелещият се дим, за сметка на това се появява една съдбоносност на прегръдката, а смехът в очите става на хитра светлинка; прокрадва се и едно “боже мой”, което някак си не е за вярване, че го няма в оригинала, толкова е подходящо. Дали всичко това отива една степен по-нататък в интерпретацията? Вярно е, че Иван Николов някак успява да запази и предаде много добре цялостното внушение на стихотворението, като се отклонява само в детайлите. Обаче е вярно също така, че не само дяволът, а и поезията на Ахматова почти цялата е в детайлите. Доколко са съществени промените – всеки може да прецени сам. Струва си да се помисли дали не може да се направи и по-близък до оригинала превод, който да е също така силен сам по себе си. Но във всеки случай, струва ми се, че подходът на Иван Николов тук е по-добър от този, който съм срещал в английските преводи на Ахматова например: те следват много коректно смисъла на руския текст, но – както си е прието в онази традиция – рима и стъпка няма.

anna

Вечер

Превел Иван Николов

Звънеше музика отвред,
наляла в жилите ни тежест.
И остро на море и свежест
дъхтяха стридите във лед.

И той ми каза: “Аз съм твой!”
До мойта рокля се докосна.
Една прегръдка съдбоносна
не е такава, боже мой.

Ласкаят котките така
или ездачки гледат стройни…
За миг в очите му спокойни
припламна хитра светлинка.

Цигулките изплакват зов
и жалба някаква голяма:
“Изричай своя благослов –
за първи път сте с него двама.”

1913

Самюъл Тейлър Колридж: Кублай хан

За мен – а и за мнозина други – това стихотворение е еталон за превод на поезия. Заемайки се с текст, който хвърля – и смислово, и звуково – огромно предизвикателство, Александър Шурбанов успява да бъде едновременно точен и смел, за да постигне българска версия със собствена поетична сила. На смелостта тук, особено в лексикалните решения, трябва да се обърне особено внимание, защото без нея стихотворението на Колридж не би заживяло така пълнокръвно и на български. Не пропускайте да забележите и звукописа – точно там, където му е мястото. Наслаждавайте се!

Кублай хан

Превел Александър Шурбанов

Във Ксанаду сам Кублай хан
издигнал приказен палат
и в ширни пещери разлян,
се стичал в мрачен океан
там Алф, потокът свят.
Дор десет мили плодна пръст
ограждал зид околовръст –
градини пъстри с лъкатушни бари
между благоуханни дървеса
и лесове като бърдата стари
покрай поляни в слънчева роса.

Но ах, онази романтична бездна,
разполовила хълма нелюдим!
Чутовен кът! Една жена ли чезна
в такова място посред нощ беззвездна
по тайния си призрачен любим!
Из тази грозна паст, безспир кипяща,
земята запъхтяна в миг изпраща
от глъбините свои на възбог
един полузадавен водоскок
с безброй отломъци – като градушка
или извита над харман вихрушка
и сред скали танцуващи така
избликва в миг свещената река.
Пет мили лъкатуши и се гъне
свещената река през лес и дол,
дорде след пещерния си юдол
вдън океана мъртъв с рев потъне.
И в този рев дочува Кублай хан
дедите му да прорицават бран!
Палатът приказен замята
сянката си над вълните,
гдето екнат с мярка слята
изворът и пещерите.
Такова чудо е за приказ вред –
палат от слънце с пещери от лед!

Една девица с цитра звънка
в бляна ми веднъж изгря –
тя беше абисинска дева
и ме ощастливи с напева
за планината Абора.
Да можех пак да чувам
гласа ѝ вътре в мен,
аз щях така да възликувам,
че с напева вдъхновен
щях в ефира да извая
свод слънчев с пещери от лед,
та да го зърнат и в омая
да викнат: Вижте, вижте тая
коса развяна, образ блед!
Триж обходете го отвред
и в уплах свят очи склонете,
че той е пил роса от цвете
и се е хранил с райски мед.

“Английска поезия в превод на Александър Шурбанов”. ИК “Обсидиан”, 1995.

Райнер Мария Рилке: Зрящият

Открих това стихотворение, когато бях на 14 и оттогава не съм спрял да го харесвам. Изобщо много обичам Рилке и зад идеята ми един ден да науча немски стои мотивацията, че ще мога да го чета в оригинал. Тъй като това още не е факт, коментарът на самия превод ще почака. Междувременно бих се радвал, ако някой може да се изкаже по същество за превода и го направи. Но все пак нека обърна внимание колко е ритмичен и естествен в прозодията, колко разнообразно всъщност звучи ямбът му. Освен това постига запомнящи се фрази, които спокойно звучат като сентенции.

Зрящият

Превел Стоян Бакърджиев, 1979

Откривам с поглед и със слух
следи от бури в дървесата,
които бият по стъклата
и чувам как далечината
шепти неща – но без приятел
или сестра за тях съм глух.

Там бурята лети, не спира
през времето, през оня лес.
Светът, без възраст във всемира,
с пейзажа като стих в псалтира –
мощ, вечност ми напомня днес.

В бой с дребното сме все заети,
а едрото се бори с нас.
Щом буря ни строши ръцете,
ще сме подобни на премети,
безименни, без собствен глас.

Надвиваме неща дребнави
и издребняваме сами,
а вечните и величави
не може никой да сломи.
Такъв е ангелът, когото
рисува Старият Завет:
и дяволите да връхлитат,
железни мускули да сплитат,
ще свири той по тях, защото
са инструмент за сърцевед.

А който е сразен така,
отказвайки се от борбата,
той прав пристъпя по земята –
велик чрез твърдата ръка,
която го оформя само.
Не иска слава на герой.
Когато нещо по-голямо
го порази: израства той.

rainer_maria_rilke2c_1900