Николай Гумильов: Заблудилият се трамвай

Николай Гумильов е малко странен поет, чиято обич към декоративното като че ли се бие с изчистената поетика на  жена му Анна Ахматова и на третия голям в кръга на акмеистите, Осип Манделщам. Има обаче някои негови стихотворения, които действително харесвам и това е едно от тях. Превода на Георги Рупчев намирам за силен, но все пак леко неравен. Гледан откъм прозодията, той подхожда доста смело към особения стих, който можем да четем като неправилен трисричен размер, на моменти директно влизащ в тоническо стихосложение. Оригиналът подчертано е много по-близо до правилната силаботоника; но, придвижвайки го към тониката, дали пък Рупчев не постига нещо ценно? Никъде в българския превод този сложен стих не звучи насилено – напротив, доближава се изкусително близо до разговорната реч, както и предполага “уличната” тема на тази своеобразна урбанистична реплика към “Пияният кораб” на Рембо. В известен смисъл преводът актуализира формата на оригинала. Иначе в конкретни стихове се наблюдават някои отлични попадения, но и места, където преводът изостава от оригинала. (Сравнете “заковаващото” изказване: “Остановите, вагоновожатый,/остановите сейчас трамвай” с приказливото “Спрете водачо, спрете колата,/спрете колата, спрете тозчас.”) А самият финал, струва ми се, остава малко неясен на български. Към силните страни пък трябва да прибавим добрите рими: смислени и без своеволия. Още за Рупчев като преводач освен като поет можете да прочетете в блога на Иван Ланджев, а ето тук е и предговорът на самия Рупчев към двуезичното издание с поезията на Гумильов.

220px-Ngumil

Заблудилият се трамвай

Превод от руски Георги Рупчев

В улица непозната увлечен,
чух грак на врани в самия край,
и звън на лютни, и гръм далечен:
право пред мен летеше трамвай.

Как качих се, и днес не разбирам,
бе и тогава загадка за мен,
но по въздуха огнена диря
той оставяше посред бял ден.

Бе се загубил – буря крилата
на времената в тъмната паст…
Спрете, водачо, спрете колата,
спрете колата, спрете тозчас.

Късно. Стената е заобиколена,
прелетяхме през палмовите гори,
там, над Нева, над Нил и Сена
профучахме по мостове три.

Мярна се в миг през стъклото и смръщен
впи поглед в нас без капчица смут
старият просяк – да, онзи същият,
дето почина лани в Бейрут.

Де съм? В притома бие сърцето,
шепне тревожно в отговор глух:
виждаш гара, отдето да купиш билета
за Индията на своя Дух.

Зарзаватчийница виждам, табелка
и всяка буква страшно кърви,
вместо гулии тук, вместо зелки –
зная, продават мъртвешки глави.

С рубашка червена, с лице като виме,
отсече палачът и мойта глава,
на дъното, заедно с други, без име,
в коша му лепкав се озова.

Уличка, къща, ограда позната,
и посивяла трева виждам аз…
Спрете, водачо, спрете колата,
спрете колата, спрете тозчас!

Машенка, тук си живяла и пяла,
за мен, годеника, килим тъка,
де е гласът ти, твоето тяло,
как да повярвам в смъртта ти така!

Как ли си стенала, моя светице,
а аз, напомаденото конте,
отивах да се представя на императрицата
и не се срещнах повече с теб.

Вече разбрах, че за нас свободата
е само отвъден избликнал зрак,
хора и сенки стоят пред вратата
на всепланетния зоопарк.

Внезапно вятър – познат и влажен…
И зад моста връхлита зад мен
длан на конник с ръкавица желязна,
копита две конски на здрав постамент.

Вярна опора, твърд православна,
Исакий в небето е устремен,
там ще отслужа молебен за здраве
на Машенка – и панихида за мен.

И пак на сърцето е винаги тежко,
боли да живееш, не стига дъхът…
Машенка, аз и не бях се досещал,
че тъй обичат и тъй скърбят.

 

Advertisements

Дилън Томас: Уши в кулите чуват

Тази неделя стихотворението е от Дилън Томас: странно, с ирационална образност и с дъх на мистика, както му подобава. Като сравнявам с оригинала, си мисля, че към иначе внушителния превод на Александър Шурбанов могат да се предявят някои претенции. Специално във втората строфа стихът на български е излязъл доста по-разлат – това, разбира се, е очаквано, с нашите дълги думи, но ми се струва, че търпи сгъстяване. Така се създава ритмическа разлика между строфите, която не е факт в оригинала (тяхното единство не идва само от тоническото стихосложение – трите ударения в стих, които са като цяло запазени и на български; обърнете внимание как английските стихове са освен това с почти еднаква дължина). Пак там не съм докрай убеден за превода на “out of sound” и “out of mind”. Обаче преводът има едно решаващо достойнство: отлично съхранява и предава този заклинателен, налудничав ропот на английското стихотворение, който е страшно въздействащ.

Уши в кулите чуват

Превел Александър Шурбанов

Уши в кулите чуват –
ръце роптаят по портите.
Очи изпод стряхата виждат –
пръсти върху ключалките.
Да отворя ли, или да чакам
сам до последния си ден,
невидим за очи на непознати
в тази бяла къща?
Ръце, какво ми носите –
отрова или грозде?

Отвъд този остров, обгърнат
от тънкото море на плътта
и от брега на костите,
лежи земя, недостижима за звука,
и хълми, за ума недостижими.
Ни птици, ни хвърчащи риби не смущават
безмълвния покой на моя остров.

Уши на този остров чуват –
вятърът прелита като огън.
Очи на този остров виждат –
кораби пристават вън от залива.
Да хукна ли към корабите
с вятъра в косите си,
или да чакам до последния си ден
и никакъв моряк да не посрещна?
Кораби, какво ми носите –
отрова или грозде?

Ръце по портите роптаят,
кораби пристават вън от залива,
дъжд плиска върху пясъка и керемидите.
Да пусна ли да влезе непознатият,
моряка да посрещна ли,
или да чакам до последния си ден?

Ръце на непознати и трюмове на кораби,
какво ми носите – отрова или грозде?

“Английска поезия в превод на Александър Шурбанов”. ИК “Обсидиан”, 1995.