У. Х. Одън: Излязох една вечер

Отдавна обикалям това стихотворение, побутвам го оттук-оттам и накрая реших, че ще стане. Тук предизвикателството е сериозно и откъм форма, и откъм съдържание. Принципният проблем със загубата на съдържание при превод на поезия от английски на български в случая с Одън е още по-тежък, защото всяко излишно нещо вече е отстранено от неговата фраза, всеки стих сам по себе си е пределно лаконичен. Трябваше значи и на български да се търси възможно най-сбит и ясен изказ, а някои детайли неизбежно бяха пожертвани. Имаше обаче неща, от които в никакъв случай не исках да се лиша – например „везбата на танца“. Старах се да пазя и подчертания паралелизъм на изказванията, който има силен реторически ефект (например в строфи 13 и 14). w-h-auden-people-page

Доста интересен проблем представлява и формата на стихотворението. На пръв поглед, оригиналът звучи като някаква странна смесица от ямб и колеблив трисричен размер, които варират без видима причина. Всъщност, при по-внимателен прочит става ясно, че единствената константа в метриката е броят на ударенията – по три във всеки стих. С други думи, имаме си работа с тоническо стихосложение, каквото Одън изобщо използва често. Тоническото стихосложение редовно присъства и в английската градска балада, върху чиято традиция несъмнено стъпва това стихотворение. Така че аз реших да не налагам изкуствени рамки и се оставих да ме води и на български тоническата мелодия, възползвайки се и от свойствената за нея алитерация. Животът не е само ямб. Нито пък само анапест.

As I walked out one evening,
Walking down Bristol Street,
The crowds upon the pavement
Were fields of harvest wheat.

And down by the brimming river
I heard a lover sing
Under an arch of the railway:
‘Love has no ending.

‘I’ll love you, dear, I’ll love you
Till China and Africa meet,
And the river jumps over the mountain
And the salmon sing in the street,

‘I’ll love you till the ocean
Is folded and hung up to dry
And the seven stars go squawking
Like geese about the sky.

‘The years shall run like rabbits,
For in my arms I hold
The Flower of the Ages,
And the first love of the world.’

But all the clocks in the city
Began to whirr and chime:
‘O let not Time deceive you,
You cannot conquer Time.

‘In the burrows of the Nightmare
Where Justice naked is,
Time watches from the shadow
And coughs when you would kiss.

‘In headaches and in worry
Vaguely life leaks away,
And Time will have his fancy
To-morrow or to-day.

‘Into many a green valley
Drifts the appalling snow;
Time breaks the threaded dances
And the diver’s brilliant bow.

‘O plunge your hands in water,
Plunge them in up to the wrist;
Stare, stare in the basin
And wonder what you’ve missed.

‘The glacier knocks in the cupboard,
The desert sighs in the bed,
And the crack in the tea-cup opens
A lane to the land of the dead.

‘Where the beggars raffle the banknotes
And the Giant is enchanting to Jack,
And the Lily-white Boy is a Roarer,
And Jill goes down on her back.

‘O look, look in the mirror,
O look in your distress:
Life remains a blessing
Although you cannot bless.

‘O stand, stand at the window
As the tears scald and start;
You shall love your crooked neighbour
With your crooked heart.’

It was late, late in the evening,
The lovers they were gone;
The clocks had ceased their chiming,
And the deep river ran on.

Излязох една вечер,
по Бристъл Стрийт повървях
и тълпите наоколо бяха
узрели за жътва нивя.

А до реката пълна
млад влюбен бе запял
под надлеза на влака:
„Любовта няма финал.

Тя ще трае, докато Африка
и Китай се сберат вместо нас,
и реката прескочи билото,
и запее сьомгата с глас.

Тя ще трае, докато проснат
океана да се суши,
а звездният хор небето
с гъши грак проглуши.

Ще се разбягат годините
като зайци от моя зов:
аз стискам вечното цвете
и първата земна любов.“

Но всеки градски часовник
взе да бие и да бръмчи:
„Не се подлъгвай с Времето,
не можеш го заличи.

В бърлогата на Ужаса
(там гола Правда бди)
целувките ти Времето
от мрака с хрип следи.

Животът смътно капе
сред грижа и сред гнет,
и то ще вземе своето,
когато дойде ред.

То в безчет долини зелени
навява сняг дълбок;
то скъсва везбата на танца
и дъгата на чудния скок.

Натопи във водата длани,
натопи цяла ръка
и в мивката взрян, се питай
какво си пропуснал така.

Глетчерът тътне в бюфета,
скърца пясък в твоя креват;
и в пукната чаена чашка
зейва пътят към оня свят.

Там просяци пръскат пачки,
великанът омайва Джак,
Белоснежният момък беснее,
а Джил разголва крак.

О, виж, виж в огледалото,
злочест и нищ се виж;
животът благослов е,
макар че ти мълчиш.

О, стой, стой до прозореца
с пламнало в сълзи лице;
уродливия свой ближен
люби с уродливо сърце.“

Късно е, късно вечер,
влюбени няма вън;
умълча се всеки часовник
и реката тече като в сън.

 

Advertisements

Николай Гумильов: Заблудилият се трамвай

Николай Гумильов е малко странен поет, чиято обич към декоративното като че ли се бие с изчистената поетика на  жена му Анна Ахматова и на третия голям в кръга на акмеистите, Осип Манделщам. Има обаче някои негови стихотворения, които действително харесвам и това е едно от тях. Превода на Георги Рупчев намирам за силен, но все пак леко неравен. Гледан откъм прозодията, той подхожда доста смело към особения стих, който можем да четем като неправилен трисричен размер, на моменти директно влизащ в тоническо стихосложение. Оригиналът подчертано е много по-близо до правилната силаботоника; но, придвижвайки го към тониката, дали пък Рупчев не постига нещо ценно? Никъде в българския превод този сложен стих не звучи насилено – напротив, доближава се изкусително близо до разговорната реч, както и предполага “уличната” тема на тази своеобразна урбанистична реплика към “Пияният кораб” на Рембо. В известен смисъл преводът актуализира формата на оригинала. Иначе в конкретни стихове се наблюдават някои отлични попадения, но и места, където преводът изостава от оригинала. (Сравнете “заковаващото” изказване: “Остановите, вагоновожатый,/остановите сейчас трамвай” с приказливото “Спрете водачо, спрете колата,/спрете колата, спрете тозчас.”) А самият финал, струва ми се, остава малко неясен на български. Към силните страни пък трябва да прибавим добрите рими: смислени и без своеволия. Още за Рупчев като преводач освен като поет можете да прочетете в блога на Иван Ланджев, а ето тук е и предговорът на самия Рупчев към двуезичното издание с поезията на Гумильов.

220px-Ngumil

Заблудилият се трамвай

Превод от руски Георги Рупчев

В улица непозната увлечен,
чух грак на врани в самия край,
и звън на лютни, и гръм далечен:
право пред мен летеше трамвай.

Как качих се, и днес не разбирам,
бе и тогава загадка за мен,
но по въздуха огнена диря
той оставяше посред бял ден.

Бе се загубил – буря крилата
на времената в тъмната паст…
Спрете, водачо, спрете колата,
спрете колата, спрете тозчас.

Късно. Стената е заобиколена,
прелетяхме през палмовите гори,
там, над Нева, над Нил и Сена
профучахме по мостове три.

Мярна се в миг през стъклото и смръщен
впи поглед в нас без капчица смут
старият просяк – да, онзи същият,
дето почина лани в Бейрут.

Де съм? В притома бие сърцето,
шепне тревожно в отговор глух:
виждаш гара, отдето да купиш билета
за Индията на своя Дух.

Зарзаватчийница виждам, табелка
и всяка буква страшно кърви,
вместо гулии тук, вместо зелки –
зная, продават мъртвешки глави.

С рубашка червена, с лице като виме,
отсече палачът и мойта глава,
на дъното, заедно с други, без име,
в коша му лепкав се озова.

Уличка, къща, ограда позната,
и посивяла трева виждам аз…
Спрете, водачо, спрете колата,
спрете колата, спрете тозчас!

Машенка, тук си живяла и пяла,
за мен, годеника, килим тъка,
де е гласът ти, твоето тяло,
как да повярвам в смъртта ти така!

Как ли си стенала, моя светице,
а аз, напомаденото конте,
отивах да се представя на императрицата
и не се срещнах повече с теб.

Вече разбрах, че за нас свободата
е само отвъден избликнал зрак,
хора и сенки стоят пред вратата
на всепланетния зоопарк.

Внезапно вятър – познат и влажен…
И зад моста връхлита зад мен
длан на конник с ръкавица желязна,
копита две конски на здрав постамент.

Вярна опора, твърд православна,
Исакий в небето е устремен,
там ще отслужа молебен за здраве
на Машенка – и панихида за мен.

И пак на сърцето е винаги тежко,
боли да живееш, не стига дъхът…
Машенка, аз и не бях се досещал,
че тъй обичат и тъй скърбят.

 

Дилън Томас: Уши в кулите чуват

Тази неделя стихотворението е от Дилън Томас: странно, с ирационална образност и с дъх на мистика, както му подобава. Като сравнявам с оригинала, си мисля, че към иначе внушителния превод на Александър Шурбанов могат да се предявят някои претенции. Специално във втората строфа стихът на български е излязъл доста по-разлат – това, разбира се, е очаквано, с нашите дълги думи, но ми се струва, че търпи сгъстяване. Така се създава ритмическа разлика между строфите, която не е факт в оригинала (тяхното единство не идва само от тоническото стихосложение – трите ударения в стих, които са като цяло запазени и на български; обърнете внимание как английските стихове са освен това с почти еднаква дължина). Пак там не съм докрай убеден за превода на “out of sound” и “out of mind”. Обаче преводът има едно решаващо достойнство: отлично съхранява и предава този заклинателен, налудничав ропот на английското стихотворение, който е страшно въздействащ.

Уши в кулите чуват

Превел Александър Шурбанов

Уши в кулите чуват –
ръце роптаят по портите.
Очи изпод стряхата виждат –
пръсти върху ключалките.
Да отворя ли, или да чакам
сам до последния си ден,
невидим за очи на непознати
в тази бяла къща?
Ръце, какво ми носите –
отрова или грозде?

Отвъд този остров, обгърнат
от тънкото море на плътта
и от брега на костите,
лежи земя, недостижима за звука,
и хълми, за ума недостижими.
Ни птици, ни хвърчащи риби не смущават
безмълвния покой на моя остров.

Уши на този остров чуват –
вятърът прелита като огън.
Очи на този остров виждат –
кораби пристават вън от залива.
Да хукна ли към корабите
с вятъра в косите си,
или да чакам до последния си ден
и никакъв моряк да не посрещна?
Кораби, какво ми носите –
отрова или грозде?

Ръце по портите роптаят,
кораби пристават вън от залива,
дъжд плиска върху пясъка и керемидите.
Да пусна ли да влезе непознатият,
моряка да посрещна ли,
или да чакам до последния си ден?

Ръце на непознати и трюмове на кораби,
какво ми носите – отрова или грозде?

“Английска поезия в превод на Александър Шурбанов”. ИК “Обсидиан”, 1995.