Марк Странд: Стаята

Сигурен съм, че много от вас вече притежават чудесното преставително издание на Марк Странд, което излезе в късната есен. Нека прочетем заедно едно от стихотворенията, които ми допаднаха най-много. Напомня ми на Робърт Блай с тази зрелищна сюрреалистична образност (макар че ме привлякоха не толкова кравите, горящи като вестници, а дървените крила, които насиняват въздуха). При Блай обаче фойерверките като че ли идват малко в повече, Странд е по-обран, по-прицелен, по-интимен.

За превода нямам кой знае какво да отбележа, освен че има една дребна промяна в първата строфа – в оригинала слушателят не просто затваря очи, а заспива. Направено е сигурно за да не стане прекалено кратък този стих на български. Не съм сигурен доколко ми харесва това “се случва” в първия стих. После в английския се получава хубава игра на думи между “closets” и “open” в четвъртия стих, но точно това няма как да стане на български. Там Катя Митова е разменила множественото число – от гардероба го е прехвърлила към нещастията – и това ми се струва разумно решение. Изобщо, преводът успява да следва отблизо оригинала и в същото време звучи самостойно, ритмично, притежава собствена поезия. Добър пример как се превежда свободен стих.

mark-strand

Стаята

Превела от английски Катя Митова

Това е стара история и тя се случва
понякога зиме, понякога не.
Слушателят затваря очи и ето –
гардеробът на нещастията му се отваря

и бедите нахлуват в стаята му:
смърт на разсъмване, смърт в полунощ –
крилата им – дървени, насиняват въздуха,
сенките им – разлятото мляко, което светът оплаква.

Имаме нужда от изненадващи завършеци;
в зеленото поле, където кравите горят като вестници,
където фермерът гледа втренчено, без да помръдва,
където нищо, когато се случи, не е достатъчно ужасно.

Марк Странд. “Частица от бурята”. ИК “Факел експрес”, 2016.

Дерек Махон: Изоставена барака в графство Уексфорд

Знам, че отдавна не съм качвал свои преводи – но за целта трябваше някое стихотворение да ме обсеби. Това се случи с A Disused Shed in County Wexford на ирландския поет Дерек Махон (след като чух и прочетох шест варианта как се изговаря името му, реших засега да се спра на този, който е най-близък до изписването му).

Това се оказа прекрасно, но и страшно трудно за превод стихотворение. Готическа образност, резки смени на дикцията, коварна прозодия (уж свободен стих, но по-скоро разчупен ямб с инцидентно римуване), без да говорим за обичайните проблеми, свързани с дължината на думите и естественото словотворчество на английския език…

Затова реших да опитам нещо различно. Представям ви този превод като работна чернова и бих искал да получа мнение по някои от най-проблемните места. (Може и по други, но тук ще обърна внимание на онези, върху които наистина мислих много и все още изпитвам колебания). Ще ги посоча под текста на стихотворението и ще обясня как съм стигнал до съответното решение.

Derek-Mahon-007

Изоставена барака в графство Уексфорд

                          Нека не забравят нас, немощните души сред асфоделите.
                           Сеферис, „Митисторема“

                            На Дж. Г. Фаръл

Дори сега има места, където никне мисъл –
мини в Перу, изчерпани и предадени
на бавния часовник на конденза,
навеки уловено ехо, трепет
на диви цветя в подемна шахта;
колониални дворове, където вятърът
врата затръшва недотам уверено,
варосани пролуки там зад бъчвите
и костници по кучешките кътчета;
и изоставена барака в графство Уексфорд,

затулена зад опустял хотел:
сред корита и умивалници
хиляда гъби се тълпят пред една шпионка.
Това е тяхната единствена звезда –
или звезда в звездата им изрязва.
Какво да правят, освен да желаят?
Тъй много дни зад зелениките –
а в купа с облаци светът танцува валс.
Научени са на търпение и кротост
от свадите на врани по високото.

От гражданската война ни чакат
сред потното растително зловоние –
откакто сред хрущящ чакъл избяга
завинаги прогоненият миколог.
И оттогава светлината е шпионка,
кротко ръждясваща след дъжд.
Тук паяци сноват, мухи се стапят в плесен,
един път дневно може би се чува нещо –
зидът прокапва, камион на пътя тесен
обръща или някой виква изведнъж.

Смъртта познават: люспи бяла плът
се ронят в почвата-кърмилница;
кошмари ражда и това, и мрачният
режим на спарената, смрадна влага.
Онези до вратата стават здрави –
Дайте път! Дайте път!“
Останалите, в сенките на счупени
съдини и саксии, с хленч просещи
спасение – те чакат тъй отдавна,
че им остава само да посягат.

Половин век в мрака сам-сами –

сега ги сепва щракащият ключ
и скърцащите панти. Лунни влъхви,
ронливи затворници на стария режим,
тълпа трифиди с мрежести гърла, измъчени
от жажда и безсъние; с едва доловим
вик пред светналия взвод за разстрел
в телата трескави животът потреперва.
Порасли неестествено, храна за червея,
глави надигат искрено и с цел.

Виж, те ни молят по безмълвния си начин
да сторим нещо, да се застъпим за тях
или поне да не затваряме вратата.
Изгубени човеци от Треблинка и Помпей!
Спаси ни!“ – сякаш казват те. – „Недей
оставя Бог да ни остави, толкова
далеч дойдохме в болката и в тъмнината.
И ние имахме живот пред себе си.
Безгрижни приносителю на светломера,
нали не са ни били напразни теглилата!“

В първата строфа си позволих да вкарам думата “конденз”, която не присъства в речниците, но пък напълно е превзела устната реч. Направих го не само по ритмически съображения, но и защото се изкуших от принципа на Александър Шурбанов, че преводачът трябва да гледа малко напред в развитието на езика.

Пак в първата строфа се наложи да опростя образа на варелите за дъждовна вода, просто защото няма място за тях. Доста мислих за “погребенията на кости”, защото ми трябваше и приблизителната рима там. Харесвам си “костници по кучешките кътчета” – мисля, че алитерацията прави запомнящ се стих – но бих искал да получа и външно мнение.

Нататък сякаш тръгна по-лесно, но в  предпоследната строфа отново стана мъчно. Не бих си заложил главата какво точно трябва да означава “moonmen” и отчасти затова – но и заради ритъма – го обединих с “влъхвите”. Особено труден беше четвъртият стих, който малко съкратих и където дълго мислих над “web-throated”. Ех, това словообразуване на германските езици! И как може българската дума “паяжина” да е толкова дълга? Затова – “мрежести гърла”. На косъм бях да жертвам трифидите на Джон Уиндъм, но ги запазих.

Като че ли най-много в целия превод ме разколебава последният стих в тази същата строфа. Там трябва да има рима, макар в оригинала да е непълна. Всъщност търсих непълна или отместена (на друга гласна) рима за “разстрел”, от която думичка не искам да се лиша в края на съответния стих. Смятам, че “с цел” съхранява съществена част от смисъла на “gravity”, но въпросът е доколко стои там казано по този начин.

Обаче от агресивния ритъм в тази строфа смея да твърдя, че съм доволен.

В последната строфа се лиших от една рима (в първия стих) за да не насилвам смисъла и си позволих малко по-свободен превод на предпоследния стих, който ми се струва, че звучи добре.

Александър Шурбанов: Молитва за Гийом Аполинер

След известно затишие продължаваме темата за Аполинер, като в същото време внасяме ново измерение в блога. Този път стихотворението е написано на български и преведено на английски от собствения си автор. Това понякога е хлъзгава територия, но не и когато авторът е в същото време толкова опитен преводач. Вярвам, личи как Александър Шурбанов е подходил към собственото си стихотворение с необходимото отстранение на преводача: не забелязвам никакво изкушение от пренаписване на другия език. Тази тема ме вълнува през изминалата седмица, защото на мен самия ми се наложи да преведа две страници от “Кротките” на английски (и изпитах съчувствие към всичките си потенциални преводачи). А тук, в Лестър, където съм в момента, ми разказаха за финландска писателка, кото пише едновременно на фински и английски: една глава на фински, после я превежда на английски, следващата глава на английски, нея пък превежда на фински и така нататък. Звучи доста особено – обаче със сигурност ти отваря изцяло нова перспектива към собственото ти творчество.

A Prayer for Guillaume Apollinaire

Translated by the author

I can see you, Guillaume Apollinaire –
an eternal child with a bowler-hat on his head,
freckles on his nose
and hope in his eyes.
You cross the opening of the twentieth century
cautiously
but without hesitation –
the way one would cross a muddy lane
in order to step onto the pavement.
And you enter the future
as if it were your home,
switching the lights one after the other
and cordially hugging the machine,
which is sharpening its knife behind your back,
the machine that, you are so glad to find out,
has already begun to think.
Your love for the world is so pure,
when you start opening all the windows
as if peeling innumerable oranges
for all children,
that I pray,
after all that fiery thirst,
for the dawn to pour its juice over you.

Молитва за Гийом Аполинер

Аз те виждам, Гийом Аполинер –
едно вечно дете с бомбе на главата,
с лунички по носа
и с надежда в погледа.
Ти пресичаш началото на ХХ век
предпазливо,
но без колебание –
както се пресича кална улица,
за да се качиш на тротоара.
Влизаш в бъдещето
като у дома си,
една по една запалваш лампите
и прегръщаш по братски машината,
която точи нож зад гърба ти –
машината, която за твоя радост
е започнала вече да мисли.
Твоята обич към света е тъй чиста,
когато отваряш навред прозорците,
сякаш обелваш безброй портокали
за всички деца,
че аз се моля
след цялата тази огнена жажда
зората да те облее със сока си.

.

 

 

 

Адам Загаевски: Каквото стана

Това кратко стихотворение ще пусна със съвсем краткия коментар, че направо би могло да послужи за епиграф към “Кротките”. А иначе самият Адам Загаевски се вписва много добре в блога ми, защото двама от вече публикуваните поети го ценят много високо – единият е неговият сънародник Чеслав Милош, а другият – Едуард Хърш.

Каквото стана

Превела от полски Силвия Борисова

Каквото стана, станало е – отдавна още.
Четири тона смърт лежат на тревата,
а сухите сълзи живеят сред листата в хербария.
Каквото стана, ще остане с нас
и с нас ще расте и ще се смалява.

Но ние трябва да живеем,
казва ръждясващият кестен.
Ние трябва да живеем,
пее щурецът.
Ние трябва да живеем,
шепне палачът.

Адам Загаевски. “Невидима ръка”. ИК “ДА”, 2015.

Чеслав Милош: Изповед

С какво да започнем новата година? Нека е нещо не прекалено приповдигнато. Понеже съм човек ироник, много ми допада ето това стихотворение на Чеслав Милош: то предлага определено неприповдигнат поглед към литературните занимания. За превода от полски няма как да се произнеса, но английската версия звучи почти по същия начин. (С едно интересно отклонение: в тринайсетия стих там се говори за ясновидство, а не за бистър поглед). Единствено се чудя защо в българския превод всички стихове започват с главна буква – така е и в целия публикуван сборник “На брега на реката” (който обаче и така си е страхотен).

Изповед

Превела Вера Деянова

Боже мой, обичах ягодовия конфитюр
И тъмната сладост на женското тяло.
Обичах и водката с лед, херингата в зехтин,
Уханието на карамфил и канела.
Какъв ти пророк от мене? Би ли могъл духът
Да осени такъв като мен? Толкова други
Бяха избрани с основание, защото са достоверни.
А на мен кой би повярвал? Та нали виждаха
Как се нахвърлям на ястията, изпразвам чашката
И лакомо гледам шията на келнерката.
С дефект и при това осъзнат. Жаден за величие,
Способен да го разпознае, където го срещне,
А въпреки това с недокрай бистър поглед.
Знаех какво остава за по-дребните като мен:
Празникът на кратки надежди, съборът на горделивци,
Турнирът на гърбавите, литературата.

1986

Едуард Хърш: Стихотворенията на дядо ми

Ще започна този блог с едно стихотворение на Едуард Хърш. Защото се запознах тази година с него в Копривщица; защото е голям поет и стиховете му особено допадат на моя вкус; защото е на практика непознат в България и планирам да преведа едно “Избрано” от него. Едуард впрочем е автор и на една чудесна есеистична книга за поезията, която препоръчвам на всички – How to Read a Poem and Fall in Love with Poetry. На едно място в нея също става дума за изгубените стихотворения на дядо му.

Това стихотворение е много лично, но в същото време говори по универсален начин. Харесва ми колко е овладяно, харесва ми колко простичко изглежда на пръв поглед. Харесва ми и това, че си служи както с пълни, така и с приблизителни рими. Тази престорена небрежност като че ли засилва домашната атмосфера. Търсенето на приблизителни рими на български се оказа и най-трудната задача в превода, но мисля, че се получиха добре.

Стихотворенията на дядо ми

Помня, че ги пишеше отзад-напред,
на идиш – ситни, криви редове, като птици,
които сякаш изскачаха от страницата –
пърхащо ято тайнствени знаци.

После прилежно ги преписваше
по кориците на любимите си книги,
а аз и сестра ми лудувахме из къщата –
стражари и апаши, каубои и бандюги,

с индиански викове се прострелвахме
в коридора, имитирайки страх,
залитахме между окървавените стени
и рухваме в краката му с безумен смях.

Винаги смогваше да ни успокои,
целуваше ни над лакътя и двамата,
гушкаше ни… Вкъщи не се молехме,
но по-късно го чувах как в стаята

си говори с тих, разкъсващ шепот –
долавях само тревожен фон,
като прибоя на далечни вълни
или свистящи клони в задния двор.

С години заспивах така под ритъма
на гласа му, нагоре-надолу зареян,
изпълващ ме с изгубените му, злочести стихове:
бегъл полъх на крила, сподавено пеене.