Еудженио Монтале: Блед, да пладнуваш

Този път ще опитам нещо различно – имам си гост-коментатор в лицето на Евелина Митева. Помолих я да коментира едно от най-известните стихотворения на Монтале, което има на български два превода, много различни един от друг по замисъл и изпълнение. Следва нейната уводна бележка за Монтале и сравнението, което прави между двата превода, поднесени в таблицата. А междувременно ви подготвяме и малка изненада.

Еудженио Монтале (1896 – 1981) е един от големите класици на италианската литература. По една или друга причина Монтале е по-малко познат в България, макар да има два превода на негова поезия на български: веднъж е преведен от Атанас Далчев и Александър Муратов през 1967, а съвсем наскоро се появи и в нов превод на един от големите български преводачи от италиански, Божан Христов (“Крайбрежия и други стихотворения”, изд. “Гутенберг” 2015). Въпреки това, когато го потърсих в книжарницата, се наложи да повторя името му няколко пъти (“Монтале. Както го чувате. Мон-та-ле. М-о-н-т-а-л-е. Еудженио Монтале. Как така го нямате?”). Съвременник на много по-популярните у нас Константинос Кавафис и Хорхе Луис Борхес, Еудженио Монтале упражнява за италианската литература същата тяга както Кавафис за гръцката и Борхес изобщо за латиноамериканската литература. И също като тях той стъпва върху традицията, от която гради една нова поетична метафизика. През 1975 година получава Нобелова награда за литература.

Знаковата му стихосбирка Ossi di seppia (“Кости на сепия”) се появява през 1925 година и съдържа само двадесет и три, подбрани със строгост и внимание стихотворения. Поезията му обаче се чете лесно, тъй като е кратка, привидно семпла и много музикална, а това прави Монтале любим поет за много италианци. Въпреки че твори в периода на футуризма, Монтале често използва традиционни рима и ритъм, асонанси и дисонанси, изгражда образи, които се открояват с яснота и достъпност. Същевременно тези семпли образи носят изключителна тематична многопластовост. В дълбочина се наслагват лексика и теми от Данте, ключови философски въпроси като идентичността на съществуване и същност, въпросът за илюзорността на света. Точно тази синкретична многопластовост, както и съзнателното изграждане на поетика, базирана върху ритмика и старателно подбрани, редки думи правят поезията на Монтале изключително трудна за превод.

Блед, да пладнуваш…

Блед, да пладнуваш, в сянката укрит
на някой нажежен градински зид,
да слушаш между тръни изсушени
свирни на кос, на змии шумолене.

Да дебнеш върволиците на мравча челяд
в напуканата почва как пълзят,
червени – ту се сплитат, ту разделят
на малките ръкойки по върхът.

Да гледаш през листака още свеж
как трепка нейде люспесто морето,
дордето на жътварки острият цвъртеж
се носи като удар на чукчета.

И тръгнал в ослепителната светлина,
с почуда тъжна да усещаш във сърцето
как целия живот със свойта тежина
е в следването на една стена,
набучена с парчета остри от шишета.

Превод: Атанас Далчев и Александър Муратов (1967)

Meriggiare pallido e assorto
presso un rovente muro d’orto,
ascoltare tra i pruni e gli sterpi
schiocchi di merli, frusci di serpi.

Nelle crepe del suolo o su la veccia
spiar le file di rosse formiche
ch’ora si rompono ed ora s’intrecciano
a sommo di minuscole biche.

Osservare tra frondi il palpitare
lontano di scaglie di mare
mentre si levano tremuli scricchi
di cicale dai calvi picchi.

E andando nel sole che abbaglia
sentire con triste meraviglia
com’è tutta la vita e il suo travaglio
in questo seguitare una muraglia
che ha in cima cocci aguzzi di bottiglia.

[Да пладнуваш блед и замислен]

Да пладнуваш блед и замислен
край горещия зид на градината
и да чуваш в трънливите храсти
как говорят косове и шумолят змии.

Да дебнеш в пукнатините на земята,
по стъблата и по клонака
как ту се скупчват, ту разделят
червените върволици на мравките.

Да наблюдаваш през зелени върхари
как морето люлее люспи в далечината,
сред скърцащите трели на гласовити
жътвари по върховете плешиви.

И ако се вгледаш в ослепителното слънце,
ще се почувстваш удивен, но и тъжен,
че целият живот, ведно със страданието,
е само вървеж покрай една стена,
покрита отгоре с остри парчета стъкло.

Превод: Божан Христов (2015)

Преводът на Далчев и Муратов на Meriggiare pallido e assorto запазва оригиналната схема на римуване, макар и с отклонение от нея в третата строфа. Преводът е доста успешен и съдържателно, като само на две места се налага да направи компромис, за да влезе в ритъма. Става дума за последния стих на третата строфа: “дордето на жътварки острият цвъртеж // се носи като удар на чукчета.” В този случай по-коректен е преводът на Божан Христов: “сред скърцащите трели на гласовити // жътвари по върховете плешиви.” Въпросните “жътварки” и “жътвари” са, разбира се, цикадите, средиземноморските скакалци, чието остро свирене пронизва голите, “плешиви” скали край морето. (И аз не знаех, но се оказа, че цикадите наистина се наричат и “жътварки” на български; може би тази употреба лека-полека се архаизира. – А. И.) Както “острият цвъртеж” (Далчев-Муратов), така и “скърцащите трели” (Б. Христов) си дават сметка и успяват да предадат струпването на съгласни у Монтале, макар че “цвъртеж” отговаря сякаш по-добре на наслагването на пронизителност и самота в пейзажа, отколкото “трели”. Иначе преводът на Божан Христов като цяло смислово следва по-отблизо оригинала, но това е възможно поради факта, че той се отказва изобщо от римата и мелодиката, така характерни за Еудженио Монтале. С минимални “жертви” към смисъла и на места дори с по-успешно синтезиране на оригиналния стих (напр. “почуда тъжна” vs. “удивен, но и тъжен”), римуваният превод на Далчев и Муратов се справя по-успешно с изискващия текст на Монтале.