Пабло Неруда: Завръща се есента

Срамота е, че един от най-прочутите поети на ХХ век е толкова малко превеждан в България. А често споменаван! Е, аз се добрах до томчето “Светилник на земята”, издадено през 1985 и реших да препиша едно стихотворение за блога. С оригинала не мога да го сравня, обаче го сравних с английския превод на Доналд Д. Уолш (почти цялото творчество на Неруда е преведено на английски, редица стихотворения съществуват в няколко версии на различни преводачи). Съпоставката показва, че смислови разлики почти няма, и двата превода явно се движат близо до оригинала – макар че според Уолш гълъбите разстилат пепелявия цвят, вместо да го поделят, което звучи по-смислено; а също бих се запитал дали сънят не е за стъпкани в праха череши. Обаче българският текст си позволява немалко инверсии в словореда и употребява някои архаизми, които дори към 1985 вече звучат, струва ми се, малко остаряло. Да не говорим, че в целия текст по неясни причини липсва пълен член, което в комбинация с инверсията съвсем обърква.

Всъщност всеки, който е чел преводи на Муратов – а още повече в сътрудничество с Далчев – сигурно се е стряскал от това странно нашествие на инверсии, които понякога правят текста трудно разбираем или поне дразнещо маниерен. Наистина в България се шири някаква представа, че стихотворецът трябва да говори като Йода. Но нима самият Далчев например пише собствените си стихове с такъв увъртян синтаксис? Ако четем с мисълта как е преведено стихотворението, тази страст по инверсиите комай намира тук своето рационално обяснение: Муратов и Далчев (както и мнозина други преводачи) настояват да превеждат свободния стих в ямб – и за да “стане” ямбът, с готовност разместват словореда. Мисля, че това е една продължителна традиция, към която не е нужно да се придържаме. Защо свободният стих непременно трябва да се превежда в ямб? Неговият ритъм не идва от силаботониката, нали затова е свободен. Ако се беше осмелил да пребори тиранията на ямба, преводът на Муратов можеше да е много добър; в избора на думи нерядко превъзхожда английската версия. Но тези дървени налъми стягат.

83f5816bdde7eee7a5619baae49bf804

Завръща се есента

Превел от испански Александър Муратов

Един печален ден от градските звънарни пада
досущ трептящо наметало на вдовица,
едничка багра, сън един
на стъпкани в праха череши,
една опашка сякаш дим, която иде неуморно
боята на водата и целувките да сменя.

Не знам дали ми вярвате: щом нейде отвисоко
се зададе нощта и щом стихотвореца самотен
в прозореца си чуе коня жълт на есента препуснат
и на страха листата, сгазени в артериите пукат,
то има нещо мораво в небето като езика волски
и нещо в смута на небето и в самия въздух.

На свойто място връщат се нещата,
насъщните ни адвокати, ръцете и зехтина,
бутилките със вино,
отличията на живота: най-напред леглата,
от сукървица пропити,
доверието си хората възлагат на уши нечисти,
убийците по стълбищата слизат,
ала това е само стария галоп на коня
на грохналата есен, що трепери и пребъдва.

На грохналата есен конят е с брада червена
и пяната на уплаха му бузите покрива,
и въздухът след него като океан напира
и на гробовна гнилота мирише.
А катадневно от небето слизат краски пепеляви,
които гълъбите трябва да поделят на земята:
въжето, що забравата и сълзите изплитат,
и времето, в камбаните години дълги спало,
всичко,
окъсаните стари облекла, жените, взрени как снегът дохожда
и маковете тъмни, ако ги погледнеш, те постига гибел,
и всичко пада във ръцете ми, които вдигам
към небето дъжделиво.

Пабло Неруда. “Светилник на земята. Избрани стихотворения”. Преведоха от испански Александър Муратов и Атанас Далчев. София: “Народна младеж”, 1985.

 

Марк Странд: Стаята

Сигурен съм, че много от вас вече притежават чудесното преставително издание на Марк Странд, което излезе в късната есен. Нека прочетем заедно едно от стихотворенията, които ми допаднаха най-много. Напомня ми на Робърт Блай с тази зрелищна сюрреалистична образност (макар че ме привлякоха не толкова кравите, горящи като вестници, а дървените крила, които насиняват въздуха). При Блай обаче фойерверките като че ли идват малко в повече, Странд е по-обран, по-прицелен, по-интимен.

За превода нямам кой знае какво да отбележа, освен че има една дребна промяна в първата строфа – в оригинала слушателят не просто затваря очи, а заспива. Направено е сигурно за да не стане прекалено кратък този стих на български. Не съм сигурен доколко ми харесва това “се случва” в първия стих. После в английския се получава хубава игра на думи между “closets” и “open” в четвъртия стих, но точно това няма как да стане на български. Там Катя Митова е разменила множественото число – от гардероба го е прехвърлила към нещастията – и това ми се струва разумно решение. Изобщо, преводът успява да следва отблизо оригинала и в същото време звучи самостойно, ритмично, притежава собствена поезия. Добър пример как се превежда свободен стих.

mark-strand

Стаята

Превела от английски Катя Митова

Това е стара история и тя се случва
понякога зиме, понякога не.
Слушателят затваря очи и ето –
гардеробът на нещастията му се отваря

и бедите нахлуват в стаята му:
смърт на разсъмване, смърт в полунощ –
крилата им – дървени, насиняват въздуха,
сенките им – разлятото мляко, което светът оплаква.

Имаме нужда от изненадващи завършеци;
в зеленото поле, където кравите горят като вестници,
където фермерът гледа втренчено, без да помръдва,
където нищо, когато се случи, не е достатъчно ужасно.

Марк Странд. “Частица от бурята”. ИК “Факел експрес”, 2016.

Тиодор Ретки: Плужек

Този голям поет излезе неотдавна на български под името “Теодор Рьотке” и в не особено убедителен превод. Но както и да е. Стихотворението, което аз си харесах, изобщо не е от най-известните, но ме впечатли с хипнотичната игра на привличане и отвращение, с рязко избухналата ярост в третата строфа, а и като цяло с изобретателната си метафорика. Тук през конфликта с натрапника плужек се прокрадва дори някаква погнуса от сблъсъка със собственото детство, а това, съгласете се, е рядко срещано нещо. Свободният стих изкушава към буквален превод, но това изкушение трябва в някаква степен да се овладее, за да зазвучи и на български увереният ритъм на оригинала. Има още една важна причина да не се превежда буквално. Текстът видимо работи с алитерация на “sl” – съчетание, което в английския притежава доста силна звукова символика – а и като цяло на “s”. Потърсих начин да предам нещичко от алитеративните внушения и в превода. Дори си подготвих списък с думи, съдържащи съответно “пл” и “хл” (плужеци и охлюви) – и изобщо заложих на комбинации от преградна и приблизителна съгласна. Някой ще каже, че съм използвал компенсация – т.е. че повторенията на звуци не са винаги на оригиналните места – но ми се струва, че в стихотворението на Ретки ефектът идва от цялостното натрупване, а не толкова от смислови двойки думи, свързани чрез алитерация.

mtiwnja4njmzntm2mtuzmtaw

Плужек

Превел от английски Ангел Игов

Как обичах един като теб в детството си!
С тези сребърни ивици и къщичката на гръб,
пътешестващ по плочките около кладенеца.
Копнеех да съм като него; бях
донякъде близък родственик
на пръстта, коленете ми стържеха
чакъла, носът ми беше все влажен.

Подхлъзна ли се плахо в тъмното,
знам, че не съм настъпил листо,
а теб – хлабав пръст от предишен живот,
оживялата хладна слуз,
тлъст продълговат придатък,
мудно запълзял в мократа трева,
гризящ сърцето на градината ми.

И не щеш да умреш прилично!
Излиташ през ножовете на косачката ми
като късчета пушена змиорка или сурова стрида,
и аз бързам, изпаднал в ярост, да свърша,
и те търкам, и те стържа над изтривалката,
парченцата мъртва плът засядат под частите;
или, отровен, се тътриш, бяла плюнка оплел по пътеката –
красива, по своему, като живак –
и се смаляваш до нещо невзрачно:
удавена муха или паяк.

Със сигурност в някой живот съм бил жаба.
С прилепи, невестулки и червеи чувствам радостно родство.
Дори гъсеницата бих обичал, вредители всякакви.
Но теб, най-отвратителен,
Блейк би ли те нарекъл свят?

Елизабет Бишъп: Малко упражнение

Тази година за втори път водих работилница по превод на поезия в рамките на Ателието по превод, организирано от Фондация “Елизабет Костова” и Съюза на преводачите в България. Бях подготвил две стихотворения – едно на Елизабет Бишъп и едно на Шеймъс Хийни. В крайна сметка употребихме цялото си налично време за стихотворението на Бишъп, но така можахме да стигнем до работен вариант, който ви предлагам тук. Със сигурност има какво още да се дялка, но мисля, че резултатът е окуражаващ. Изобщо, смятам, че работилницата е сполучлив формат за превод на поезия, защото в това занимание изобретателността е особено важна; а в група от хора, отдадени на една задача, вероятността някому да хрумне нещо изобретателно е доста голяма. Същото стихотворение има и публикуван превод от Димитър Кенаров – ще е любопитно да сравним версиите.

Елизабет Бишъп

Малко упражнение

Превод от английски: колектив (виж по-долу).

Представи си как бурята блуждае неспокойно из небето
като куче, което си търси подслон,
слушай как ръмжи.

Представи си как изглеждат сега мангровите острови
разстлани там, глухи за гръмотевиците,
тъмни жилави семейства,

където тук-там чапла надига глава,
изтръсква пера, отправя бегла забележка,
почне ли водата да блести.

Помисли за булеварда и палмовите дръвчета,
забодени в редици, внезапно заприличали
на снопчета рибешки скелети.

Там вали. Булевардът
и разбитите тротоари с буренясали пукнатини
облекчени посрещат влагата, а морето – капките свежест.

Сега бурята отново отминава в низ
от малки, зле осветени бойни сцени,
които все се развиват другаде.

Представи си как някой спи на дъното на лодка,
вързана за мангров корен или мостова подпора,
представи си го невредим, почти незасегнат.

В работилницата по превод на поезия тази година участваха: Велина Минкова, Гергана Тодорова, Десислава Бошнакова, Екатерина Петрова, Женя Гундашева, Ирина Еневска, Ненко Цъцаров, Теодора Гандева, Христо Тодоров.

Дерек Махон: Изоставена барака в графство Уексфорд

Знам, че отдавна не съм качвал свои преводи – но за целта трябваше някое стихотворение да ме обсеби. Това се случи с A Disused Shed in County Wexford на ирландския поет Дерек Махон (след като чух и прочетох шест варианта как се изговаря името му, реших засега да се спра на този, който е най-близък до изписването му).

Това се оказа прекрасно, но и страшно трудно за превод стихотворение. Готическа образност, резки смени на дикцията, коварна прозодия (уж свободен стих, но по-скоро разчупен ямб с инцидентно римуване), без да говорим за обичайните проблеми, свързани с дължината на думите и естественото словотворчество на английския език…

Затова реших да опитам нещо различно. Представям ви този превод като работна чернова и бих искал да получа мнение по някои от най-проблемните места. (Може и по други, но тук ще обърна внимание на онези, върху които наистина мислих много и все още изпитвам колебания). Ще ги посоча под текста на стихотворението и ще обясня как съм стигнал до съответното решение.

Derek-Mahon-007

Изоставена барака в графство Уексфорд

                          Нека не забравят нас, немощните души сред асфоделите.
                           Сеферис, „Митисторема“

                            На Дж. Г. Фаръл

Дори сега има места, където никне мисъл –
мини в Перу, изчерпани и предадени
на бавния часовник на конденза,
навеки уловено ехо, трепет
на диви цветя в подемна шахта;
колониални дворове, където вятърът
врата затръшва недотам уверено,
варосани пролуки там зад бъчвите
и костници по кучешките кътчета;
и изоставена барака в графство Уексфорд,

затулена зад опустял хотел:
сред корита и умивалници
хиляда гъби се тълпят пред една шпионка.
Това е тяхната единствена звезда –
или звезда в звездата им изрязва.
Какво да правят, освен да желаят?
Тъй много дни зад зелениките –
а в купа с облаци светът танцува валс.
Научени са на търпение и кротост
от свадите на врани по високото.

От гражданската война ни чакат
сред потното растително зловоние –
откакто сред хрущящ чакъл избяга
завинаги прогоненият миколог.
И оттогава светлината е шпионка,
кротко ръждясваща след дъжд.
Тук паяци сноват, мухи се стапят в плесен,
един път дневно може би се чува нещо –
зидът прокапва, камион на пътя тесен
обръща или някой виква изведнъж.

Смъртта познават: люспи бяла плът
се ронят в почвата-кърмилница;
кошмари ражда и това, и мрачният
режим на спарената, смрадна влага.
Онези до вратата стават здрави –
Дайте път! Дайте път!“
Останалите, в сенките на счупени
съдини и саксии, с хленч просещи
спасение – те чакат тъй отдавна,
че им остава само да посягат.

Половин век в мрака сам-сами –

сега ги сепва щракащият ключ
и скърцащите панти. Лунни влъхви,
ронливи затворници на стария режим,
тълпа трифиди с мрежести гърла, измъчени
от жажда и безсъние; с едва доловим
вик пред светналия взвод за разстрел
в телата трескави животът потреперва.
Порасли неестествено, храна за червея,
глави надигат искрено и с цел.

Виж, те ни молят по безмълвния си начин
да сторим нещо, да се застъпим за тях
или поне да не затваряме вратата.
Изгубени човеци от Треблинка и Помпей!
Спаси ни!“ – сякаш казват те. – „Недей
оставя Бог да ни остави, толкова
далеч дойдохме в болката и в тъмнината.
И ние имахме живот пред себе си.
Безгрижни приносителю на светломера,
нали не са ни били напразни теглилата!“

В първата строфа си позволих да вкарам думата “конденз”, която не присъства в речниците, но пък напълно е превзела устната реч. Направих го не само по ритмически съображения, но и защото се изкуших от принципа на Александър Шурбанов, че преводачът трябва да гледа малко напред в развитието на езика.

Пак в първата строфа се наложи да опростя образа на варелите за дъждовна вода, просто защото няма място за тях. Доста мислих за “погребенията на кости”, защото ми трябваше и приблизителната рима там. Харесвам си “костници по кучешките кътчета” – мисля, че алитерацията прави запомнящ се стих – но бих искал да получа и външно мнение.

Нататък сякаш тръгна по-лесно, но в  предпоследната строфа отново стана мъчно. Не бих си заложил главата какво точно трябва да означава “moonmen” и отчасти затова – но и заради ритъма – го обединих с “влъхвите”. Особено труден беше четвъртият стих, който малко съкратих и където дълго мислих над “web-throated”. Ех, това словообразуване на германските езици! И как може българската дума “паяжина” да е толкова дълга? Затова – “мрежести гърла”. На косъм бях да жертвам трифидите на Джон Уиндъм, но ги запазих.

Като че ли най-много в целия превод ме разколебава последният стих в тази същата строфа. Там трябва да има рима, макар в оригинала да е непълна. Всъщност търсих непълна или отместена (на друга гласна) рима за “разстрел”, от която думичка не искам да се лиша в края на съответния стих. Смятам, че “с цел” съхранява съществена част от смисъла на “gravity”, но въпросът е доколко стои там казано по този начин.

Обаче от агресивния ритъм в тази строфа смея да твърдя, че съм доволен.

В последната строфа се лиших от една рима (в първия стих) за да не насилвам смисъла и си позволих малко по-свободен превод на предпоследния стих, който ми се струва, че звучи добре.

Ейдриън Рич: Ходеща по покривите

Ейдриън Рич е смятана за една от най-големите съвременни англоезични поетеси, но в България е доста непозната. Четири нейни стихотворения са включени навремето в антологията “Пир след тайната вечеря” в превод на Георги Белев – който към онзи момент вече е публикувал в свой превод Робърт Блай и Голуей Кинел, а няколко години по-късно ще издаде в САЩ антология с български поети. Преводът на това стихотворение е забележително точен. Дори малко прекалено точен – защото желанието му максимално близо да следва буквалните значения на оригинала го кара на места да пренебрегва ритъма. Английският оригинал звучи по-бързо и насечено. Отчасти това е естествено поради особеностите на двата езика; но внимателното сравнение показва как Белев в един момент изоставя анжамбманите, които така внимателно е предал в началото на стихотворението; а някои стихове в средата и към края със съвсем лека редакция биха зазвучали по-стегнато. Паралелът a shade of difference – not with indifference също би било хубаво да се запази. Но като цяло преводът на Белев е много почтен и смислен; можем само да съжаляваме, че не е направил повече стихотворения на Ейдриън Рич.Само заглавието наистина не ми харесва, просто не звучи естествено на български.
Впрочем, Ейдриън Рич има стихотворение, озаглавено A Valediction Forbidding Mourning – също като стихотворението на Джон Дън, което така харесахте. Нахакано е да репликираш Дън, но тя си беше такава.

Ходеща по покривите
На Денис Левертов

Над недовършените къщи
иде нощта. Строителите
стоят на покрива. Тихо е
след чуковете, а скрипците
висят отпуснати.
Мъжете горе са гиганти
върху разклатена палуба,
всеки миг вълна от мрак
ще се разбие в главите им.
Небето е разкъсано платно,
в което фигурите минават
увеличени – сенки
върху подпалена палуба.

Усещам се като тях там горе:
на показ, уголемена,
очаква се да си счупя врата.

Струваше ли си да полагам –
с безмерно усилие –
покрив, под който не мога да живея?
Всички тия проекти,
запълване на луфтове,
измервания, изчисления?
Един живот, който не съм избирала,
ме избра – даже
сечивата ми не стават
за това, което трябва да извърша.
Аз съм беззащитна, невежа,
гол човек, хукнал
по покривите,
който с малка разлика само
би могъл да седи под лампата
срещу кремавите тапети
и да чете – не с безразличие –
за един гол беззащитен човек,
хукнал по покривите.

Превод от английски Георги Белев
“Пир след тайната вечеря”. София: “Народна култура”, 1989

Робер Деснос: Така мечтах за теб

Има по-гръмки имена сред френските сюрреалисти, но някак винаги съм предпочитал Деснос. Според твърде скромния ми френски преводът изглежда смислово точен; но вярвам, че би могъл да си спести няколко инверсии, които затрудняват разбирането. (Подчертана е склонността на българските преводачи към инверсията – признавам, и аз понякога съм прибягвал до нея, но в римувана силаботоника, докато в свободен стих рядко може да се спечели нещо с подобен ход). Има друго, което леко ме озадачава, но то излиза извън рамките на българския превод. Оригиналното стихотворение намирам в 29 стиха, организирани в строфи, докато в най-различни преводи броят на стиховете и строфите се разминава – не само на български, но и на английски, на руски и на испански. Не липсват сегменти от текста, а стиховете се оказват с различна дължина и граница, което естествено задава и различен ритъм. Може би текстът все пак съществува в няколко редакции? Ако някой има информация, нека я сподели. Това наистина е едно от последните стихотворения на Деснос, открито у него при смъртта му след освобождаването на концлагера Терезиенщат (и може да се чете като предсмъртно послание). Нищо чудно, ако в ръкописа има неясноти.

idesnos001p1

Така мечтах за теб

Превод от френски Бойко Ламбовски

Така мечтах за теб, че стана вече нереална.
Дали все още мога да докосна това
трептящо тяло, да целуна зараждането на гласа
любим по твойте устни?
Така мечтах за теб, че моите ръце, привикнали
все сянката ти да прегръщат, не биха
очертали вече на тялото ти формите, когато
се кръстосат на гърдите ми.
И пред реалността безспорна на всичко, дето
ме следи и управлява от толкоз дни и толкова
години, ще се превърна в сянка без съмнение.
О, крехко равновесие.
Така мечтах за теб, че вече няма сигурно
да се събудя. Спя стоешком и тялото ми е изложено
на всичките житейски и любовни проявления,
и теб – единствената, имаща цена за мен – могъл бих
да докосна с устни по устните, челото и лицето
като за първи път.
Така мечтах за теб и бродих, и говорих,
така прегръщах твоя призрак, че днес не ми
остава нищо друго, освен да бъда призрак
между призраци, да бъда сянка, сто пъти по-тъмна
от сянката, която се разхожда и ще се разхожда
весело в живота ти, в часовника му слънчев.

Робер Деснос. “Пространствата на съня.” ИК “Христо Ботев”, 1994