Марк Странд: Стаята

Сигурен съм, че много от вас вече притежават чудесното преставително издание на Марк Странд, което излезе в късната есен. Нека прочетем заедно едно от стихотворенията, които ми допаднаха най-много. Напомня ми на Робърт Блай с тази зрелищна сюрреалистична образност (макар че ме привлякоха не толкова кравите, горящи като вестници, а дървените крила, които насиняват въздуха). При Блай обаче фойерверките като че ли идват малко в повече, Странд е по-обран, по-прицелен, по-интимен.

За превода нямам кой знае какво да отбележа, освен че има една дребна промяна в първата строфа – в оригинала слушателят не просто затваря очи, а заспива. Направено е сигурно за да не стане прекалено кратък този стих на български. Не съм сигурен доколко ми харесва това “се случва” в първия стих. После в английския се получава хубава игра на думи между “closets” и “open” в четвъртия стих, но точно това няма как да стане на български. Там Катя Митова е разменила множественото число – от гардероба го е прехвърлила към нещастията – и това ми се струва разумно решение. Изобщо, преводът успява да следва отблизо оригинала и в същото време звучи самостойно, ритмично, притежава собствена поезия. Добър пример как се превежда свободен стих.

mark-strand

Стаята

Превела от английски Катя Митова

Това е стара история и тя се случва
понякога зиме, понякога не.
Слушателят затваря очи и ето –
гардеробът на нещастията му се отваря

и бедите нахлуват в стаята му:
смърт на разсъмване, смърт в полунощ –
крилата им – дървени, насиняват въздуха,
сенките им – разлятото мляко, което светът оплаква.

Имаме нужда от изненадващи завършеци;
в зеленото поле, където кравите горят като вестници,
където фермерът гледа втренчено, без да помръдва,
където нищо, когато се случи, не е достатъчно ужасно.

Марк Странд. “Частица от бурята”. ИК “Факел експрес”, 2016.

Advertisements

Дерек Махон: Изоставена барака в графство Уексфорд

Знам, че отдавна не съм качвал свои преводи – но за целта трябваше някое стихотворение да ме обсеби. Това се случи с A Disused Shed in County Wexford на ирландския поет Дерек Махон (след като чух и прочетох шест варианта как се изговаря името му, реших засега да се спра на този, който е най-близък до изписването му).

Това се оказа прекрасно, но и страшно трудно за превод стихотворение. Готическа образност, резки смени на дикцията, коварна прозодия (уж свободен стих, но по-скоро разчупен ямб с инцидентно римуване), без да говорим за обичайните проблеми, свързани с дължината на думите и естественото словотворчество на английския език…

Затова реших да опитам нещо различно. Представям ви този превод като работна чернова и бих искал да получа мнение по някои от най-проблемните места. (Може и по други, но тук ще обърна внимание на онези, върху които наистина мислих много и все още изпитвам колебания). Ще ги посоча под текста на стихотворението и ще обясня как съм стигнал до съответното решение.

Derek-Mahon-007

Изоставена барака в графство Уексфорд

                          Нека не забравят нас, немощните души сред асфоделите.
                           Сеферис, „Митисторема“

                            На Дж. Г. Фаръл

Дори сега има места, където никне мисъл –
мини в Перу, изчерпани и предадени
на бавния часовник на конденза,
навеки уловено ехо, трепет
на диви цветя в подемна шахта;
колониални дворове, където вятърът
врата затръшва недотам уверено,
варосани пролуки там зад бъчвите
и костници по кучешките кътчета;
и изоставена барака в графство Уексфорд,

затулена зад опустял хотел:
сред корита и умивалници
хиляда гъби се тълпят пред една шпионка.
Това е тяхната единствена звезда –
или звезда в звездата им изрязва.
Какво да правят, освен да желаят?
Тъй много дни зад зелениките –
а в купа с облаци светът танцува валс.
Научени са на търпение и кротост
от свадите на врани по високото.

От гражданската война ни чакат
сред потното растително зловоние –
откакто сред хрущящ чакъл избяга
завинаги прогоненият миколог.
И оттогава светлината е шпионка,
кротко ръждясваща след дъжд.
Тук паяци сноват, мухи се стапят в плесен,
един път дневно може би се чува нещо –
зидът прокапва, камион на пътя тесен
обръща или някой виква изведнъж.

Смъртта познават: люспи бяла плът
се ронят в почвата-кърмилница;
кошмари ражда и това, и мрачният
режим на спарената, смрадна влага.
Онези до вратата стават здрави –
Дайте път! Дайте път!“
Останалите, в сенките на счупени
съдини и саксии, с хленч просещи
спасение – те чакат тъй отдавна,
че им остава само да посягат.

Половин век в мрака сам-сами –

сега ги сепва щракащият ключ
и скърцащите панти. Лунни влъхви,
ронливи затворници на стария режим,
тълпа трифиди с мрежести гърла, измъчени
от жажда и безсъние; с едва доловим
вик пред светналия взвод за разстрел
в телата трескави животът потреперва.
Порасли неестествено, храна за червея,
глави надигат искрено и с цел.

Виж, те ни молят по безмълвния си начин
да сторим нещо, да се застъпим за тях
или поне да не затваряме вратата.
Изгубени човеци от Треблинка и Помпей!
Спаси ни!“ – сякаш казват те. – „Недей
оставя Бог да ни остави, толкова
далеч дойдохме в болката и в тъмнината.
И ние имахме живот пред себе си.
Безгрижни приносителю на светломера,
нали не са ни били напразни теглилата!“

В първата строфа си позволих да вкарам думата “конденз”, която не присъства в речниците, но пък напълно е превзела устната реч. Направих го не само по ритмически съображения, но и защото се изкуших от принципа на Александър Шурбанов, че преводачът трябва да гледа малко напред в развитието на езика.

Пак в първата строфа се наложи да опростя образа на варелите за дъждовна вода, просто защото няма място за тях. Доста мислих за “погребенията на кости”, защото ми трябваше и приблизителната рима там. Харесвам си “костници по кучешките кътчета” – мисля, че алитерацията прави запомнящ се стих – но бих искал да получа и външно мнение.

Нататък сякаш тръгна по-лесно, но в  предпоследната строфа отново стана мъчно. Не бих си заложил главата какво точно трябва да означава “moonmen” и отчасти затова – но и заради ритъма – го обединих с “влъхвите”. Особено труден беше четвъртият стих, който малко съкратих и където дълго мислих над “web-throated”. Ех, това словообразуване на германските езици! И как може българската дума “паяжина” да е толкова дълга? Затова – “мрежести гърла”. На косъм бях да жертвам трифидите на Джон Уиндъм, но ги запазих.

Като че ли най-много в целия превод ме разколебава последният стих в тази същата строфа. Там трябва да има рима, макар в оригинала да е непълна. Всъщност търсих непълна или отместена (на друга гласна) рима за “разстрел”, от която думичка не искам да се лиша в края на съответния стих. Смятам, че “с цел” съхранява съществена част от смисъла на “gravity”, но въпросът е доколко стои там казано по този начин.

Обаче от агресивния ритъм в тази строфа смея да твърдя, че съм доволен.

В последната строфа се лиших от една рима (в първия стих) за да не насилвам смисъла и си позволих малко по-свободен превод на предпоследния стих, който ми се струва, че звучи добре.

Ейдриън Рич: Ходеща по покривите

Ейдриън Рич е смятана за една от най-големите съвременни англоезични поетеси, но в България е доста непозната. Четири нейни стихотворения са включени навремето в антологията “Пир след тайната вечеря” в превод на Георги Белев – който към онзи момент вече е публикувал в свой превод Робърт Блай и Голуей Кинел, а няколко години по-късно ще издаде в САЩ антология с български поети. Преводът на това стихотворение е забележително точен. Дори малко прекалено точен – защото желанието му максимално близо да следва буквалните значения на оригинала го кара на места да пренебрегва ритъма. Английският оригинал звучи по-бързо и насечено. Отчасти това е естествено поради особеностите на двата езика; но внимателното сравнение показва как Белев в един момент изоставя анжамбманите, които така внимателно е предал в началото на стихотворението; а някои стихове в средата и към края със съвсем лека редакция биха зазвучали по-стегнато. Паралелът a shade of difference – not with indifference също би било хубаво да се запази. Но като цяло преводът на Белев е много почтен и смислен; можем само да съжаляваме, че не е направил повече стихотворения на Ейдриън Рич.Само заглавието наистина не ми харесва, просто не звучи естествено на български.
Впрочем, Ейдриън Рич има стихотворение, озаглавено A Valediction Forbidding Mourning – също като стихотворението на Джон Дън, което така харесахте. Нахакано е да репликираш Дън, но тя си беше такава.

Ходеща по покривите
На Денис Левертов

Над недовършените къщи
иде нощта. Строителите
стоят на покрива. Тихо е
след чуковете, а скрипците
висят отпуснати.
Мъжете горе са гиганти
върху разклатена палуба,
всеки миг вълна от мрак
ще се разбие в главите им.
Небето е разкъсано платно,
в което фигурите минават
увеличени – сенки
върху подпалена палуба.

Усещам се като тях там горе:
на показ, уголемена,
очаква се да си счупя врата.

Струваше ли си да полагам –
с безмерно усилие –
покрив, под който не мога да живея?
Всички тия проекти,
запълване на луфтове,
измервания, изчисления?
Един живот, който не съм избирала,
ме избра – даже
сечивата ми не стават
за това, което трябва да извърша.
Аз съм беззащитна, невежа,
гол човек, хукнал
по покривите,
който с малка разлика само
би могъл да седи под лампата
срещу кремавите тапети
и да чете – не с безразличие –
за един гол беззащитен човек,
хукнал по покривите.

Превод от английски Георги Белев
“Пир след тайната вечеря”. София: “Народна култура”, 1989

Александър Сергеевич Пушкин: Бесове

Мисля, че е редно да почетем снежната зима с нещо тематично и защо това да не бъде едно от най-прочутите стихотворения на Пушкин… Българския превод съм чел отдавна, но сега го съпоставих с оригинала и мисля, че Петър Велчев си е свършил добре работата. Може би на моменти преводът му е по-свободен, но пък това му позволява да запази свежестта и лекотата на оригинала. Ако стихотворението на Пушкин извлича силата си от едно странно съчетание на игривото и зловещото, то и българският вариант е съумял да го съхрани. За тази цел звучната рима, бързият ритъм и звукописът са много важни; и нищо чудно, че преводачът се е съсредоточил върху тях.

Бесове

Превел Петър Велчев

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Носи, носи ме шейната
и звънчето: звъннн! – звъни…
Как е страшно на душата
в непознати равнини.

“Хаде, кочияш!” – “Конете,
господарю, не вървят;
ослепях от ветровете
и затрупва ни снегът.
То човек да се отчае!
Май обърках пътя аз…
Някой бес ли си играе?
Ето го – кръжи край нас!

Виж го как лудува, писка,
плюе в мене и кълне
и в дола да блъсне иска
подивелите коне.
Ту е като стълб крайпътен,
прошумял за миг в нощта;
ту проблясва с пламък смътен
и изчезва в пустошта.”

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Чувствам – нямам сили вече,
а звънчето мигом – млък!
Спряхме… “Кой ли се изпречи?” –
“Знам ли? Пън ли или вълк?”

Плаче бурята, извива,
нервните коне пръхтят;
той в мъглата се укрива,
но очите му блестят.
И конете пак препускат,
и звънчето: звъннн! – звъни…
Гледам – духове се спускат
в заснежени равнини.

Уродливи, неспокойни,
в тази бяла пустота
литват бесове безбройни
като есенни листа…
Ех, че скръбно те запяват!
Накъде из този мрак?
Дух домашен ли опяват?
Вещица ли женят пак?

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
В небосвода се разпръсват
бесовете – рой след рой
и сърцето ми разкъсват
с жални викове и вой…

“Избрани творби”, ИК “Народна култура”, 1984

Т. С. Елиът: Имената на котки

Неотдавна “котешката” поезия на Елиът излезе за пръв път на български – но в превод, пред който много от познатите ми онемяха; а пък аз, понеже рядко си мълча, написах ето тази рецензия. В интерес на истината, толкова се ядосах, че седнах да подхвана дълго отлаганото и вече съм готов да предложа свой превод на първото от тези остроумни стихотворения. Както се полага, насочил съм изрично вниманието си към римата и ритъма (ето ви анапест!)

Ще споделя три “хитрости” в този превод, които по принцип биха могли да са полезни и другиму.

Понеже тръгнах от рефрена, бързо си дадох сметка, че пълната рима ще наложи името “Джеймс” в оригинала да бъде заместено с някакво друго. Това е в реда на нещата, стига новото име да е от същия порядък. И така “Джеймс” стана на “Фред”.

Едно от местата, където издаденият превод буксува здраво в ритмическо отношение, е на думата “перпендикулярно”. С българското си ударение тя просто не се побира в анапест, каквото и да правим. Какъв е тогава проблемът да стане “отвесно”?

Краят на стихотворението откровено навлиза в словотворчество. “Effanineffable” е нещо, което трябва да намери достатъчно игрови аналог на български. Вместо да търся съвсем същото оплитане, реших да се възползвам от нашите лепящи се представки – и така се получи нещо, което хем звучи като възможна дума, хем си е нонсенс: “разбезизказано”.

Имената на котки

Имената на котки са цяла наука,
то не ти е игра, да речеш: ето на!
Та, дори да си кажеш: „Ех, този изкука“,
чуй: на котката трябват ѝ три имена!
Най-напред, има име за делнични цели,
като Питър, Огъстъс, Алонзо и Фред,
като Виктор и Джонатан, Джордж и Бил Бейли –
име сносно, практично, познато навред.
И по-модни има, за вкус деликатен;
за мъжки и дамски предлагам съвет:
Адмет и Електра, Деметра и Платон –
все сносни, практични, познати навред.
Но на котката име дължим интересно,
по-особено, по-достолепно от тез –
инак как ще изпъва опашка отвесно,
как ще пери мустаци с достойнство и чест?
Имена от подобен род имам дузина:
чуй Куаксо и Мункустрап, Корикопат
и дори Джелилорум и Бомбалурина –
уникални за целия котешки свят.
Но сред всички едно име все пак изпъква.
Ти си мислиш, че би го отгатнал? Нима?
Не, пред него човешкият разум замлъква,
ала котката пази го в тайна сама!
Ако видиш я как в самота размишлява,
то е всеки път, слушай ме, ето защо:
умът ѝ унесен сега съзерцава
тази мислена мисъл за името-то,
неизказано, казано,
разбезизказано,
скрито, единствено, Името-то.