Еудженио Монтале: “Може би някое утро…”

А този път ще имате удоволствието да прочетете едно от най-известните стихотворения на Монтале в нашия съвместен превод с Евелина Митова.

Това стихотворение (тук може да се чуе в прочит на Монтале) отразява характерното за Монтале усещане, че светът е илюзия; че реалността е прожектирана пред нас измама. И че може би само някой – поет или пиян – ще прозре в стъклената яснота на утринта същината на тази илюзия. Той обаче ще запази тайната за себе си, неизречена, и ще остави хората – несъзнателни – да гледат прожекцията. Този платонически образ е събран в едва осем стиха, и то с рима.

В крайна сметка с Евелина решихме да се направим на Далчев и Муратов, и да опитаме общ превод на това стихотворение. Най-напред Евелина направи буквален превод от италиански, след което седнахме (дистанционно) да мислим върху него. Без да си го казваме изрично, явно ни ръководеше желанието да останем смислово най-близо до оригинала, като в същото време търсим и на български особената, чепата мелодика на Монтале. Но съзнателно взехме радикално решение: отказахме се от настоятелната българска традиция да се превежда всеки възможен стих в силаботоника. (Апропо, интересно ще е някой да изследва началата на тази практика, навярно свързани с утвърждаването на силаботониката и в българската поезия в края на XIX век). Традиционният италиански стих е силабически, т.е. основан на равен брой срички, но това стихотворение така или иначе не е написано в „правилен“ стих, затова и в нашия превод не е. Това особено важи за първата строфа, в която търсихме също резкия анжамбан и непълната рима от оригинала.

Един от най-костеливите орехи беше фразата „s’accamperanno di gitto“. Характерни за Монтале са плътните, смислово натоварени и същевременно образни, кратки изрази. Освен това Монтале често прибягва до особени езикови формули, любим негов извор е Данте, който звучи тежко и тържествено, отдалечено. И така, gètto е тъкмо такава поетична, стара форма на “удар, хвърляне” (например на камък). А глаголът пък означава “разполагам палатка; разполагам временен лагер”. Съгласихме се с един от английските преводи, който го интерпретира като suddenly collect, но потърсихме малко по-характерна лексика. На финала и късметът донякъде ни се усмихна: римуваната двойка consueto – segreto има съвсем точно съответствие на български: обичайна – тайна.

Трудна процедура беше, но се надяваме резултатът да ви хареса.

Forse un mattino andando in un’aria di vetro,
arida, rivolgendomi, vedrò compirsi il miracolo:
il nulla alle mie spalle, il vuoto dietro
di me, con un terrore di ubriaco.

Poi come s’uno schermo, s’accamperanno di gitto
alberi case colli per l’inganno consueto.
Ma sarà troppo tardi; ed io me n’andrò zitto
tra gli uomini che non si voltano, col mio segreto.

Превод: Евелина Митева и Ангел Игов

Може би някое утро, през стъклен зной както вървя,
ще се обърна и ще видя как става чудо:
празнотата зад мен, нищото зад гърба
ми ще съзра с пиянски ужас.

После отведнъж се сбират като на екран
дървета къщи хълмове, в заблуда обичайна.
Но ще е твърде късно; ще си тръгна смълчан
през хората, които не се обръщат, с моята тайна.

Еудженио Монтале: Блед, да пладнуваш

Този път ще опитам нещо различно – имам си гост-коментатор в лицето на Евелина Митева. Помолих я да коментира едно от най-известните стихотворения на Монтале, което има на български два превода, много различни един от друг по замисъл и изпълнение. Следва нейната уводна бележка за Монтале и сравнението, което прави между двата превода, поднесени в таблицата. А междувременно ви подготвяме и малка изненада.

Еудженио Монтале (1896 – 1981) е един от големите класици на италианската литература. По една или друга причина Монтале е по-малко познат в България, макар да има два превода на негова поезия на български: веднъж е преведен от Атанас Далчев и Александър Муратов през 1967, а съвсем наскоро се появи и в нов превод на един от големите български преводачи от италиански, Божан Христов (“Крайбрежия и други стихотворения”, изд. “Гутенберг” 2015). Въпреки това, когато го потърсих в книжарницата, се наложи да повторя името му няколко пъти (“Монтале. Както го чувате. Мон-та-ле. М-о-н-т-а-л-е. Еудженио Монтале. Как така го нямате?”). Съвременник на много по-популярните у нас Константинос Кавафис и Хорхе Луис Борхес, Еудженио Монтале упражнява за италианската литература същата тяга както Кавафис за гръцката и Борхес изобщо за латиноамериканската литература. И също като тях той стъпва върху традицията, от която гради една нова поетична метафизика. През 1975 година получава Нобелова награда за литература.

Знаковата му стихосбирка Ossi di seppia (“Кости на сепия”) се появява през 1925 година и съдържа само двадесет и три, подбрани със строгост и внимание стихотворения. Поезията му обаче се чете лесно, тъй като е кратка, привидно семпла и много музикална, а това прави Монтале любим поет за много италианци. Въпреки че твори в периода на футуризма, Монтале често използва традиционни рима и ритъм, асонанси и дисонанси, изгражда образи, които се открояват с яснота и достъпност. Същевременно тези семпли образи носят изключителна тематична многопластовост. В дълбочина се наслагват лексика и теми от Данте, ключови философски въпроси като идентичността на съществуване и същност, въпросът за илюзорността на света. Точно тази синкретична многопластовост, както и съзнателното изграждане на поетика, базирана върху ритмика и старателно подбрани, редки думи правят поезията на Монтале изключително трудна за превод.

Блед, да пладнуваш…

Блед, да пладнуваш, в сянката укрит
на някой нажежен градински зид,
да слушаш между тръни изсушени
свирни на кос, на змии шумолене.

Да дебнеш върволиците на мравча челяд
в напуканата почва как пълзят,
червени – ту се сплитат, ту разделят
на малките ръкойки по върхът.

Да гледаш през листака още свеж
как трепка нейде люспесто морето,
дордето на жътварки острият цвъртеж
се носи като удар на чукчета.

И тръгнал в ослепителната светлина,
с почуда тъжна да усещаш във сърцето
как целия живот със свойта тежина
е в следването на една стена,
набучена с парчета остри от шишета.

Превод: Атанас Далчев и Александър Муратов (1967)

Meriggiare pallido e assorto
presso un rovente muro d’orto,
ascoltare tra i pruni e gli sterpi
schiocchi di merli, frusci di serpi.

Nelle crepe del suolo o su la veccia
spiar le file di rosse formiche
ch’ora si rompono ed ora s’intrecciano
a sommo di minuscole biche.

Osservare tra frondi il palpitare
lontano di scaglie di mare
mentre si levano tremuli scricchi
di cicale dai calvi picchi.

E andando nel sole che abbaglia
sentire con triste meraviglia
com’è tutta la vita e il suo travaglio
in questo seguitare una muraglia
che ha in cima cocci aguzzi di bottiglia.

[Да пладнуваш блед и замислен]

Да пладнуваш блед и замислен
край горещия зид на градината
и да чуваш в трънливите храсти
как говорят косове и шумолят змии.

Да дебнеш в пукнатините на земята,
по стъблата и по клонака
как ту се скупчват, ту разделят
червените върволици на мравките.

Да наблюдаваш през зелени върхари
как морето люлее люспи в далечината,
сред скърцащите трели на гласовити
жътвари по върховете плешиви.

И ако се вгледаш в ослепителното слънце,
ще се почувстваш удивен, но и тъжен,
че целият живот, ведно със страданието,
е само вървеж покрай една стена,
покрита отгоре с остри парчета стъкло.

Превод: Божан Христов (2015)

Преводът на Далчев и Муратов на Meriggiare pallido e assorto запазва оригиналната схема на римуване, макар и с отклонение от нея в третата строфа. Преводът е доста успешен и съдържателно, като само на две места се налага да направи компромис, за да влезе в ритъма. Става дума за последния стих на третата строфа: “дордето на жътварки острият цвъртеж // се носи като удар на чукчета.” В този случай по-коректен е преводът на Божан Христов: “сред скърцащите трели на гласовити // жътвари по върховете плешиви.” Въпросните “жътварки” и “жътвари” са, разбира се, цикадите, средиземноморските скакалци, чието остро свирене пронизва голите, “плешиви” скали край морето. (И аз не знаех, но се оказа, че цикадите наистина се наричат и “жътварки” на български; може би тази употреба лека-полека се архаизира. – А. И.) Както “острият цвъртеж” (Далчев-Муратов), така и “скърцащите трели” (Б. Христов) си дават сметка и успяват да предадат струпването на съгласни у Монтале, макар че “цвъртеж” отговаря сякаш по-добре на наслагването на пронизителност и самота в пейзажа, отколкото “трели”. Иначе преводът на Божан Христов като цяло смислово следва по-отблизо оригинала, но това е възможно поради факта, че той се отказва изобщо от римата и мелодиката, така характерни за Еудженио Монтале. С минимални “жертви” към смисъла и на места дори с по-успешно синтезиране на оригиналния стих (напр. “почуда тъжна” vs. “удивен, но и тъжен”), римуваният превод на Далчев и Муратов се справя по-успешно с изискващия текст на Монтале.

Т. С. Елиът: Последната битка на Ръмжигър

Ето още едно попълнение в новия превод на “Котките” на Елиът, който трябва да излезе напролет – живот и здраве, по времето, когато и мюзикълът гостува в София. Не знам дали съм прав, но реших, че трудните завои в това стихотворение трябва да се вземат на скорост – за да се получи колоритният му хумор и да не го спъват досадни грапавини. Затова и някой може да каже, че съм търсил преди всичко ефектни решения, но все пак смея да твърдя, че и точността не е пострадала. Естествено, римите в преводите на тези стихотворения трябва да са пълнозвучни, защото иначе не биха могли да носят сами по себе си хумористичен заряд.

Най-много ме измъчиха имената на котараците. С Growltiger нямах никакви съмнения, той си тръгна като Ръмжигър, но това обуслови и превода на останалите имена. Надявам се, че улавяте играта на думи в “Чизмърмор” (Grumbuskin съдържа елементите “grumble” и “buskin”, което всъщност е старинен модел ботуш – и тук се запитах защо думата “чизми” няма единствено число). Griddlebone се оказа най-трудното име. “Griddlecake” принципно е палачинка и известно време търсих някакъв кокалест аналог… Но в крайна сметка спазих същия комбинативен принцип, който приложих към останалите имена.

У нас, логично, не е много известен пиратският метод на екзекуция, който англичаните наричат “to walk the plank”, така че там се наложи малко по-обяснителен превод.

На самия край, в интерес на метриката, Victoria Dock се превърна в своя непосредствен съсед Royal Albert Dock.

growltiger___version_2_by_crymsonwolfe

Последната битка на Ръмжигър

Ръмжигър беше главорез, пътуваше на шлеп:
сред всички бродещи котаци той бе най-свиреп.
От Грейвсенд чак до Оксфорд му се знаеха делата
и с гордост се зовеше той „Кошмарът на реката“.

Не се преструваше на мил и нямаше фасон
с прокъсания си кожух и торбест панталон;
останал бе с едно ухо; и свъсена закана
към тоя свят враждебен бе в едно око събрана.

Из Родърхайд говореха за него с шепот плах,
а в Патни и във Хамърсмит тресяха се от страх.
Укрепвай курника, заключвай глупавата гъска,
когато долети слухът: „Ръмжигър чух да фъска!“

Уви за птичето, беглец от тесния кафез,
уви за неразумния разглезен пекинез,
уви за бандикута – пришълец от край далечен,
уви за всеки котарак, с Ръмжигър в бой въвлечен!

Но винаги най-злостен бе към котки-чужденци,
докрай безмилостен бе той към тия пришълци.
Персийци и сиамци в страх трепереха, защото
навремето сиамец бе отхапал му ухото.

В една спокойна лятна нощ, наситена с игра,
на Моулзи беше шлепът и луната го огря.
Той люшкаше се с прилива, от лунни ласки гален
и ето че Ръмжигър стана май сантиментален.

Помощникът му Чизмърмор не бе на своя пост –
в „Камбаната“ на Хемптън, казват, вдигал тост след тост;
а боцманът му Въртибрут – и той със ситна крачка
се бе изнизал в двора на „Лъва“ да дебне плячка.

И от носа на своя шлеп Ръмжигър беше взрян
усърдно и внимателно във лейди Косттиган.
Разгулните моряци спяха в койки и бъчонки –
а тихо плъзнаха в нощта към тях сиамски джонки.

Ръмжигър, сляп и глух, бе цял пленен от Косттиган,
а звучният му баритон пробуди в нея блян;
наивно се настрои за разтуха тя самата –
но сто зеници вече отразяваха луната!

Все по-наблизо джонките заграждаха ги в кръг,
ала от толкоз врагове не долетя и „гък“.
Дуетът влюбен пееше с опасност за живота –
бе всеки с нож и вилица сред вражеската флота!

По знак от Гилбърт, дивият монголски екипаж
сред взрив от фойерверки взе съда на абордаж.
От салове и джонки връхлетяха като чума,
залоствайки заспалите моряци долу в трюма.

Тогава лейди Косттиган изписка в страх голям
и насред битката сама офейка, срам не срам.
Комай избяга с лекота; знам, че не се удави –
ала пред кръг от мечове Ръмжигър се изправи.

Притиснат от редиците безмилостна войска,
принуди се да тръгне към вълните по дъска.
Десетки жертви той самият хвърлил бе през борда
и бе наказан най-подир от тая дива орда.

О, в Уапинг тая новина донесе радост вред,
танц почна в Хенли на брега и също в Мейдънхед.
Въртяха плъхове на шиш по Роял Албърт Док
и официален празник бе оповестен в Банкок.

Дерек Махон: Изоставена барака в графство Уексфорд

Знам, че отдавна не съм качвал свои преводи – но за целта трябваше някое стихотворение да ме обсеби. Това се случи с A Disused Shed in County Wexford на ирландския поет Дерек Махон (след като чух и прочетох шест варианта как се изговаря името му, реших засега да се спра на този, който е най-близък до изписването му).

Това се оказа прекрасно, но и страшно трудно за превод стихотворение. Готическа образност, резки смени на дикцията, коварна прозодия (уж свободен стих, но по-скоро разчупен ямб с инцидентно римуване), без да говорим за обичайните проблеми, свързани с дължината на думите и естественото словотворчество на английския език…

Затова реших да опитам нещо различно. Представям ви този превод като работна чернова и бих искал да получа мнение по някои от най-проблемните места. (Може и по други, но тук ще обърна внимание на онези, върху които наистина мислих много и все още изпитвам колебания). Ще ги посоча под текста на стихотворението и ще обясня как съм стигнал до съответното решение.

Derek-Mahon-007

Изоставена барака в графство Уексфорд

                          Нека не забравят нас, немощните души сред асфоделите.
                           Сеферис, „Митисторема“

                            На Дж. Г. Фаръл

Дори сега има места, където никне мисъл –
мини в Перу, изчерпани и предадени
на бавния часовник на конденза,
навеки уловено ехо, трепет
на диви цветя в подемна шахта;
колониални дворове, където вятърът
врата затръшва недотам уверено,
варосани пролуки там зад бъчвите
и костници по кучешките кътчета;
и изоставена барака в графство Уексфорд,

затулена зад опустял хотел:
сред корита и умивалници
хиляда гъби се тълпят пред една шпионка.
Това е тяхната единствена звезда –
или звезда в звездата им изрязва.
Какво да правят, освен да желаят?
Тъй много дни зад зелениките –
а в купа с облаци светът танцува валс.
Научени са на търпение и кротост
от свадите на врани по високото.

От гражданската война ни чакат
сред потното растително зловоние –
откакто сред хрущящ чакъл избяга
завинаги прогоненият миколог.
И оттогава светлината е шпионка,
кротко ръждясваща след дъжд.
Тук паяци сноват, мухи се стапят в плесен,
един път дневно може би се чува нещо –
зидът прокапва, камион на пътя тесен
обръща или някой виква изведнъж.

Смъртта познават: люспи бяла плът
се ронят в почвата-кърмилница;
кошмари ражда и това, и мрачният
режим на спарената, смрадна влага.
Онези до вратата стават здрави –
Дайте път! Дайте път!“
Останалите, в сенките на счупени
съдини и саксии, с хленч просещи
спасение – те чакат тъй отдавна,
че им остава само да посягат.

Половин век в мрака сам-сами –

сега ги сепва щракащият ключ
и скърцащите панти. Лунни влъхви,
ронливи затворници на стария режим,
тълпа трифиди с мрежести гърла, измъчени
от жажда и безсъние; с едва доловим
вик пред светналия взвод за разстрел
в телата трескави животът потреперва.
Порасли неестествено, храна за червея,
глави надигат искрено и с цел.

Виж, те ни молят по безмълвния си начин
да сторим нещо, да се застъпим за тях
или поне да не затваряме вратата.
Изгубени човеци от Треблинка и Помпей!
Спаси ни!“ – сякаш казват те. – „Недей
оставя Бог да ни остави, толкова
далеч дойдохме в болката и в тъмнината.
И ние имахме живот пред себе си.
Безгрижни приносителю на светломера,
нали не са ни били напразни теглилата!“

В първата строфа си позволих да вкарам думата “конденз”, която не присъства в речниците, но пък напълно е превзела устната реч. Направих го не само по ритмически съображения, но и защото се изкуших от принципа на Александър Шурбанов, че преводачът трябва да гледа малко напред в развитието на езика.

Пак в първата строфа се наложи да опростя образа на варелите за дъждовна вода, просто защото няма място за тях. Доста мислих за “погребенията на кости”, защото ми трябваше и приблизителната рима там. Харесвам си “костници по кучешките кътчета” – мисля, че алитерацията прави запомнящ се стих – но бих искал да получа и външно мнение.

Нататък сякаш тръгна по-лесно, но в  предпоследната строфа отново стана мъчно. Не бих си заложил главата какво точно трябва да означава “moonmen” и отчасти затова – но и заради ритъма – го обединих с “влъхвите”. Особено труден беше четвъртият стих, който малко съкратих и където дълго мислих над “web-throated”. Ех, това словообразуване на германските езици! И как може българската дума “паяжина” да е толкова дълга? Затова – “мрежести гърла”. На косъм бях да жертвам трифидите на Джон Уиндъм, но ги запазих.

Като че ли най-много в целия превод ме разколебава последният стих в тази същата строфа. Там трябва да има рима, макар в оригинала да е непълна. Всъщност търсих непълна или отместена (на друга гласна) рима за “разстрел”, от която думичка не искам да се лиша в края на съответния стих. Смятам, че “с цел” съхранява съществена част от смисъла на “gravity”, но въпросът е доколко стои там казано по този начин.

Обаче от агресивния ритъм в тази строфа смея да твърдя, че съм доволен.

В последната строфа се лиших от една рима (в първия стих) за да не насилвам смисъла и си позволих малко по-свободен превод на предпоследния стих, който ми се струва, че звучи добре.

Андрю Марвъл: На свенливата си възлюблена

От английските метафизически поети единствено Джон Дън е с адекватна рецепция на български език, другите просто ги няма. Не че това е чак толкова изненадващо; но все пак би ми се искало поне от чудния Андрю Марвъл да имаше повече преведени неща. Особено при положение, че този самотен превод на неговото най-прочуто стихотворение е, вярвам, сред най-хубавите преводи на Александър Шурбанов. Елегантността, еротичната закачка, самоиронията, кончетите – всичко, което прави голяма творба от иначе поредната вариация на темата carpe diem – всичко това го има в пълна мяра в българския текст. Е, добре, с едно съществено изключение: най-странният момент в оригинала, толкова обсъжданата “зеленчукова любов” в единайсетия стих, се е изгубила. (Ето тук някои интересни разсъждения по това кончето, които стигат до извода, че следва да си представим сладък картоф – но това нека не ни отвежда към популярния лексиконен стих “Любов, любов, варен картоф”). За сметка на това почти всяко друго сравнение с конкретен стих от оригинала разкрива бляскави преводачески решения. Да, разбира се, размерът е удължен с една стъпка до петостъпен ямб – съвсем разумно решение, за да се побере достатъчно смисъл в българския стих. Иначе вниманието към прозодията е забележително – звучна рима и запазени анжамбани точно на мястото им (например в стихове 6 и 26).

220px-Andrew_Marvell

На свенливата си възлюблена

Превел от английски Александър Шурбанов

Да имахме, миледи, свят и време,
не би била свенливостта ви бреме.
Мечтали бихме, както си седим,
деня любовен как да съкратим.
Край Ганг вий бихте сбирали рубини,
а аз край Хъмбър жалил бих с години
за вас. Обичал бих ви пет лета
преди потопа – и от любовта
очите ваши нека се отвръщат,
дорде евреите не се покръстят.
Тъй моята любов би расла бавно,
но безгранично като царство славно.
По сто години бих прославял взора
и челото ви ясно без умора,
по двеста бих отдал на всяка гръд
и още трийсет хиляди отвъд –
за всяка част по ера, чак додето
накрая ви разкрия и сърцето.
Че тази висша чест ви се полага
и аз не бих ви любил инак, драга.
Но зад гърба ми с тропот глух ме стряска
на времето крилатата каляска,
а пък пред нас в безкрайните предели
пустинята на Вечността се стели.
Ще се изгуби прелестта ви, знам,
а мойта песен ще заглъхне там –
под мрамора, и червей ще опита
девствеността ви, тъй усърдно крита.
Честта ви нежна в прах ще се превърне
и в пепелта лъстта ми ще посърне.
Да, гробът е спокоен, чуден край,
но в него никой не прегръща май.
Затуй сега, додето свежест здрава
като роса лицето ви огрява
и пламенната ви душа говори
с внезапни блясъци през всички пори,
доде са ясни нашите зеници,
подобно влюбените хищни птици
да глътнем времето си с буйна страст,
а не да креем в мудната му власт!
О, нека днешната си мощ и сладост
да съберем в едно кълбо от младост
и да се врежем с яростна охота
през  дверите железни на живота,
та щом не можем слънцето да спрем,
да го пришпорим колкото си щем!

“Английска поезия”. ИК “Обсидиан”, 1995.

Джон Дън: Прощални думи: за забрана на скръбта

Нека се разходим малко по-назад във времето и да стигнем до английските метафизически поети. Всъщност от тях по-сериозно превеждан е единствено Джон Дън (впрочем любимец на Т. С. Елиът, чийто нов български превод посрещнахме съвсем наскоро). Трудностите в превода на Дън са много; мисълта му е сложна, а тропите гъсти, натоварени с множество смисли, които едновременно ги разтягат в различни посоки. А английският език е все пак податлив на такова писане и поради кратките си думи, и поради зашеметяващата си склоност към словотворчество. В този превод има места, където Кристин Димитрова е успяла като че ли да побере въможно най-много смисъл в краткия стих – дори ако това не винаги е съвсем точно смисълът на оригинала. Това стихотворение се слави с две особено “шантави” разгърнати метафори (наричани още кончети – това е точният превод на английския термин conceit). Едната представя влюбените като двете рамена на пергел; другата обяснява как душите се раздалечават, без да се разделят – като златен лист, който в процеса на коване става все по-тънък. Преводачката правилно е съсредоточила усилията си върху  тези два момента и сложността им е не само запазена, а предадена със завидна яснота. Извън тях, стихотворението несъмнено стои стройно – всъщност може би малко твърде стройно, стихът на Дън е всъщност доста начупен, с повече анжамбмани, той съзнателно страни от прекомерната мелодичност, която би могла да заглуши изказванията му. Като общо впечатление преводът се отличава с по-свободен подход, което някъде доста му помага, но поне за един пропуск аз лично съжалявам: в третата строфа не става дума за “трус в небесата”, а за “трептенето на сферите”; това действително е важно да се запази във възможно най-точен вид, защото отвежда читателя към цялата онази старинна философска идея за Musica universalis. Движението на душите дори тук, на земята, се свързва с благородната музика на сферите (откъдето впрочем произхожда душата, нали така). “Трусът в небесата” зачертава целия този важен план. Давам си обаче сметка, че преводаческите усилия наистина са били насочени към други места в стихотворението и там резултатът е впечатляващ.

 

ПРОЩАЛНИ ДУМИ: ЗА ЗАБРАНА НА СКРЪБТА

Превела от английски Кристин Димитрова

Тъй както праведният мъж
безмълвно пред смъртта линее
и някой казва “Отведнъж
предаде дух”, друг – “Още не е”:

така да се споим, без звук,
без рой сълзи, без скръбен зов,
без погледът на всеки тук
да граби нашата любов.

Размърдването на земята
събужда страх, а и въпроси,
но трусът горе в небесата,
макар могъщ, беди не носи.

Досадните подлунни люде
се влюбват земно, самотата
при тях успява да прокуди
опорите на сетивата.

Но обичта ни – толкоз фина,
скрепена с мисли безизкусни –
не се дели наполовина,
ведно с очи, ръце и устни.

Душите ни, единство свято,
не се разкъсват в таз раздяла,
а ще се стелят като злато,
ковано тънко до премала.

Те две са, колкото са две
и рамената на пергела –
духът ми в кръг край теб снове,
а ти към мен си се навела.

И все във центъра стоиш,
когато надалеч блуждая,
и пътя ми с лице следиш
до връщането ми накрая.

С теб, твърдо рамо в свят менлив,
намирам дирята си точна;
кръгът ми стана устойчив
и свършва там, където почна.

Джон Дън. “Анаграмата”. ИК “Обсидиан”, 1999.

Николай Гумильов: Заблудилият се трамвай

Николай Гумильов е малко странен поет, чиято обич към декоративното като че ли се бие с изчистената поетика на  жена му Анна Ахматова и на третия голям в кръга на акмеистите, Осип Манделщам. Има обаче някои негови стихотворения, които действително харесвам и това е едно от тях. Превода на Георги Рупчев намирам за силен, но все пак леко неравен. Гледан откъм прозодията, той подхожда доста смело към особения стих, който можем да четем като неправилен трисричен размер, на моменти директно влизащ в тоническо стихосложение. Оригиналът подчертано е много по-близо до правилната силаботоника; но, придвижвайки го към тониката, дали пък Рупчев не постига нещо ценно? Никъде в българския превод този сложен стих не звучи насилено – напротив, доближава се изкусително близо до разговорната реч, както и предполага “уличната” тема на тази своеобразна урбанистична реплика към “Пияният кораб” на Рембо. В известен смисъл преводът актуализира формата на оригинала. Иначе в конкретни стихове се наблюдават някои отлични попадения, но и места, където преводът изостава от оригинала. (Сравнете “заковаващото” изказване: “Остановите, вагоновожатый,/остановите сейчас трамвай” с приказливото “Спрете водачо, спрете колата,/спрете колата, спрете тозчас.”) А самият финал, струва ми се, остава малко неясен на български. Към силните страни пък трябва да прибавим добрите рими: смислени и без своеволия. Още за Рупчев като преводач освен като поет можете да прочетете в блога на Иван Ланджев, а ето тук е и предговорът на самия Рупчев към двуезичното издание с поезията на Гумильов.

220px-Ngumil

Заблудилият се трамвай

Превод от руски Георги Рупчев

В улица непозната увлечен,
чух грак на врани в самия край,
и звън на лютни, и гръм далечен:
право пред мен летеше трамвай.

Как качих се, и днес не разбирам,
бе и тогава загадка за мен,
но по въздуха огнена диря
той оставяше посред бял ден.

Бе се загубил – буря крилата
на времената в тъмната паст…
Спрете, водачо, спрете колата,
спрете колата, спрете тозчас.

Късно. Стената е заобиколена,
прелетяхме през палмовите гори,
там, над Нева, над Нил и Сена
профучахме по мостове три.

Мярна се в миг през стъклото и смръщен
впи поглед в нас без капчица смут
старият просяк – да, онзи същият,
дето почина лани в Бейрут.

Де съм? В притома бие сърцето,
шепне тревожно в отговор глух:
виждаш гара, отдето да купиш билета
за Индията на своя Дух.

Зарзаватчийница виждам, табелка
и всяка буква страшно кърви,
вместо гулии тук, вместо зелки –
зная, продават мъртвешки глави.

С рубашка червена, с лице като виме,
отсече палачът и мойта глава,
на дъното, заедно с други, без име,
в коша му лепкав се озова.

Уличка, къща, ограда позната,
и посивяла трева виждам аз…
Спрете, водачо, спрете колата,
спрете колата, спрете тозчас!

Машенка, тук си живяла и пяла,
за мен, годеника, килим тъка,
де е гласът ти, твоето тяло,
как да повярвам в смъртта ти така!

Как ли си стенала, моя светице,
а аз, напомаденото конте,
отивах да се представя на императрицата
и не се срещнах повече с теб.

Вече разбрах, че за нас свободата
е само отвъден избликнал зрак,
хора и сенки стоят пред вратата
на всепланетния зоопарк.

Внезапно вятър – познат и влажен…
И зад моста връхлита зад мен
длан на конник с ръкавица желязна,
копита две конски на здрав постамент.

Вярна опора, твърд православна,
Исакий в небето е устремен,
там ще отслужа молебен за здраве
на Машенка – и панихида за мен.

И пак на сърцето е винаги тежко,
боли да живееш, не стига дъхът…
Машенка, аз и не бях се досещал,
че тъй обичат и тъй скърбят.