Еудженио Монтале: Блед, да пладнуваш

Този път ще опитам нещо различно – имам си гост-коментатор в лицето на Евелина Митева. Помолих я да коментира едно от най-известните стихотворения на Монтале, което има на български два превода, много различни един от друг по замисъл и изпълнение. Следва нейната уводна бележка за Монтале и сравнението, което прави между двата превода, поднесени в таблицата. А междувременно ви подготвяме и малка изненада.

Еудженио Монтале (1896 – 1981) е един от големите класици на италианската литература. По една или друга причина Монтале е по-малко познат в България, макар да има два превода на негова поезия на български: веднъж е преведен от Атанас Далчев и Александър Муратов през 1967, а съвсем наскоро се появи и в нов превод на един от големите български преводачи от италиански, Божан Христов (“Крайбрежия и други стихотворения”, изд. “Гутенберг” 2015). Въпреки това, когато го потърсих в книжарницата, се наложи да повторя името му няколко пъти (“Монтале. Както го чувате. Мон-та-ле. М-о-н-т-а-л-е. Еудженио Монтале. Как така го нямате?”). Съвременник на много по-популярните у нас Константинос Кавафис и Хорхе Луис Борхес, Еудженио Монтале упражнява за италианската литература същата тяга както Кавафис за гръцката и Борхес изобщо за латиноамериканската литература. И също като тях той стъпва върху традицията, от която гради една нова поетична метафизика. През 1975 година получава Нобелова награда за литература.

Знаковата му стихосбирка Ossi di seppia (“Кости на сепия”) се появява през 1925 година и съдържа само двадесет и три, подбрани със строгост и внимание стихотворения. Поезията му обаче се чете лесно, тъй като е кратка, привидно семпла и много музикална, а това прави Монтале любим поет за много италианци. Въпреки че твори в периода на футуризма, Монтале често използва традиционни рима и ритъм, асонанси и дисонанси, изгражда образи, които се открояват с яснота и достъпност. Същевременно тези семпли образи носят изключителна тематична многопластовост. В дълбочина се наслагват лексика и теми от Данте, ключови философски въпроси като идентичността на съществуване и същност, въпросът за илюзорността на света. Точно тази синкретична многопластовост, както и съзнателното изграждане на поетика, базирана върху ритмика и старателно подбрани, редки думи правят поезията на Монтале изключително трудна за превод.

Блед, да пладнуваш…

Блед, да пладнуваш, в сянката укрит
на някой нажежен градински зид,
да слушаш между тръни изсушени
свирни на кос, на змии шумолене.

Да дебнеш върволиците на мравча челяд
в напуканата почва как пълзят,
червени – ту се сплитат, ту разделят
на малките ръкойки по върхът.

Да гледаш през листака още свеж
как трепка нейде люспесто морето,
дордето на жътварки острият цвъртеж
се носи като удар на чукчета.

И тръгнал в ослепителната светлина,
с почуда тъжна да усещаш във сърцето
как целия живот със свойта тежина
е в следването на една стена,
набучена с парчета остри от шишета.

Превод: Атанас Далчев и Александър Муратов (1967)

Meriggiare pallido e assorto
presso un rovente muro d’orto,
ascoltare tra i pruni e gli sterpi
schiocchi di merli, frusci di serpi.

Nelle crepe del suolo o su la veccia
spiar le file di rosse formiche
ch’ora si rompono ed ora s’intrecciano
a sommo di minuscole biche.

Osservare tra frondi il palpitare
lontano di scaglie di mare
mentre si levano tremuli scricchi
di cicale dai calvi picchi.

E andando nel sole che abbaglia
sentire con triste meraviglia
com’è tutta la vita e il suo travaglio
in questo seguitare una muraglia
che ha in cima cocci aguzzi di bottiglia.

[Да пладнуваш блед и замислен]

Да пладнуваш блед и замислен
край горещия зид на градината
и да чуваш в трънливите храсти
как говорят косове и шумолят змии.

Да дебнеш в пукнатините на земята,
по стъблата и по клонака
как ту се скупчват, ту разделят
червените върволици на мравките.

Да наблюдаваш през зелени върхари
как морето люлее люспи в далечината,
сред скърцащите трели на гласовити
жътвари по върховете плешиви.

И ако се вгледаш в ослепителното слънце,
ще се почувстваш удивен, но и тъжен,
че целият живот, ведно със страданието,
е само вървеж покрай една стена,
покрита отгоре с остри парчета стъкло.

Превод: Божан Христов (2015)

Преводът на Далчев и Муратов на Meriggiare pallido e assorto запазва оригиналната схема на римуване, макар и с отклонение от нея в третата строфа. Преводът е доста успешен и съдържателно, като само на две места се налага да направи компромис, за да влезе в ритъма. Става дума за последния стих на третата строфа: “дордето на жътварки острият цвъртеж // се носи като удар на чукчета.” В този случай по-коректен е преводът на Божан Христов: “сред скърцащите трели на гласовити // жътвари по върховете плешиви.” Въпросните “жътварки” и “жътвари” са, разбира се, цикадите, средиземноморските скакалци, чието остро свирене пронизва голите, “плешиви” скали край морето. (И аз не знаех, но се оказа, че цикадите наистина се наричат и “жътварки” на български; може би тази употреба лека-полека се архаизира. – А. И.) Както “острият цвъртеж” (Далчев-Муратов), така и “скърцащите трели” (Б. Христов) си дават сметка и успяват да предадат струпването на съгласни у Монтале, макар че “цвъртеж” отговаря сякаш по-добре на наслагването на пронизителност и самота в пейзажа, отколкото “трели”. Иначе преводът на Божан Христов като цяло смислово следва по-отблизо оригинала, но това е възможно поради факта, че той се отказва изобщо от римата и мелодиката, така характерни за Еудженио Монтале. С минимални “жертви” към смисъла и на места дори с по-успешно синтезиране на оригиналния стих (напр. “почуда тъжна” vs. “удивен, но и тъжен”), римуваният превод на Далчев и Муратов се справя по-успешно с изискващия текст на Монтале.

Марк Странд: Стаята

Сигурен съм, че много от вас вече притежават чудесното преставително издание на Марк Странд, което излезе в късната есен. Нека прочетем заедно едно от стихотворенията, които ми допаднаха най-много. Напомня ми на Робърт Блай с тази зрелищна сюрреалистична образност (макар че ме привлякоха не толкова кравите, горящи като вестници, а дървените крила, които насиняват въздуха). При Блай обаче фойерверките като че ли идват малко в повече, Странд е по-обран, по-прицелен, по-интимен.

За превода нямам кой знае какво да отбележа, освен че има една дребна промяна в първата строфа – в оригинала слушателят не просто затваря очи, а заспива. Направено е сигурно за да не стане прекалено кратък този стих на български. Не съм сигурен доколко ми харесва това “се случва” в първия стих. После в английския се получава хубава игра на думи между “closets” и “open” в четвъртия стих, но точно това няма как да стане на български. Там Катя Митова е разменила множественото число – от гардероба го е прехвърлила към нещастията – и това ми се струва разумно решение. Изобщо, преводът успява да следва отблизо оригинала и в същото време звучи самостойно, ритмично, притежава собствена поезия. Добър пример как се превежда свободен стих.

mark-strand

Стаята

Превела от английски Катя Митова

Това е стара история и тя се случва
понякога зиме, понякога не.
Слушателят затваря очи и ето –
гардеробът на нещастията му се отваря

и бедите нахлуват в стаята му:
смърт на разсъмване, смърт в полунощ –
крилата им – дървени, насиняват въздуха,
сенките им – разлятото мляко, което светът оплаква.

Имаме нужда от изненадващи завършеци;
в зеленото поле, където кравите горят като вестници,
където фермерът гледа втренчено, без да помръдва,
където нищо, когато се случи, не е достатъчно ужасно.

Марк Странд. “Частица от бурята”. ИК “Факел експрес”, 2016.

Дерек Махон: Изоставена барака в графство Уексфорд

Знам, че отдавна не съм качвал свои преводи – но за целта трябваше някое стихотворение да ме обсеби. Това се случи с A Disused Shed in County Wexford на ирландския поет Дерек Махон (след като чух и прочетох шест варианта как се изговаря името му, реших засега да се спра на този, който е най-близък до изписването му).

Това се оказа прекрасно, но и страшно трудно за превод стихотворение. Готическа образност, резки смени на дикцията, коварна прозодия (уж свободен стих, но по-скоро разчупен ямб с инцидентно римуване), без да говорим за обичайните проблеми, свързани с дължината на думите и естественото словотворчество на английския език…

Затова реших да опитам нещо различно. Представям ви този превод като работна чернова и бих искал да получа мнение по някои от най-проблемните места. (Може и по други, но тук ще обърна внимание на онези, върху които наистина мислих много и все още изпитвам колебания). Ще ги посоча под текста на стихотворението и ще обясня как съм стигнал до съответното решение.

Derek-Mahon-007

Изоставена барака в графство Уексфорд

                          Нека не забравят нас, немощните души сред асфоделите.
                           Сеферис, „Митисторема“

                            На Дж. Г. Фаръл

Дори сега има места, където никне мисъл –
мини в Перу, изчерпани и предадени
на бавния часовник на конденза,
навеки уловено ехо, трепет
на диви цветя в подемна шахта;
колониални дворове, където вятърът
врата затръшва недотам уверено,
варосани пролуки там зад бъчвите
и костници по кучешките кътчета;
и изоставена барака в графство Уексфорд,

затулена зад опустял хотел:
сред корита и умивалници
хиляда гъби се тълпят пред една шпионка.
Това е тяхната единствена звезда –
или звезда в звездата им изрязва.
Какво да правят, освен да желаят?
Тъй много дни зад зелениките –
а в купа с облаци светът танцува валс.
Научени са на търпение и кротост
от свадите на врани по високото.

От гражданската война ни чакат
сред потното растително зловоние –
откакто сред хрущящ чакъл избяга
завинаги прогоненият миколог.
И оттогава светлината е шпионка,
кротко ръждясваща след дъжд.
Тук паяци сноват, мухи се стапят в плесен,
един път дневно може би се чува нещо –
зидът прокапва, камион на пътя тесен
обръща или някой виква изведнъж.

Смъртта познават: люспи бяла плът
се ронят в почвата-кърмилница;
кошмари ражда и това, и мрачният
режим на спарената, смрадна влага.
Онези до вратата стават здрави –
Дайте път! Дайте път!“
Останалите, в сенките на счупени
съдини и саксии, с хленч просещи
спасение – те чакат тъй отдавна,
че им остава само да посягат.

Половин век в мрака сам-сами –

сега ги сепва щракащият ключ
и скърцащите панти. Лунни влъхви,
ронливи затворници на стария режим,
тълпа трифиди с мрежести гърла, измъчени
от жажда и безсъние; с едва доловим
вик пред светналия взвод за разстрел
в телата трескави животът потреперва.
Порасли неестествено, храна за червея,
глави надигат искрено и с цел.

Виж, те ни молят по безмълвния си начин
да сторим нещо, да се застъпим за тях
или поне да не затваряме вратата.
Изгубени човеци от Треблинка и Помпей!
Спаси ни!“ – сякаш казват те. – „Недей
оставя Бог да ни остави, толкова
далеч дойдохме в болката и в тъмнината.
И ние имахме живот пред себе си.
Безгрижни приносителю на светломера,
нали не са ни били напразни теглилата!“

В първата строфа си позволих да вкарам думата “конденз”, която не присъства в речниците, но пък напълно е превзела устната реч. Направих го не само по ритмически съображения, но и защото се изкуших от принципа на Александър Шурбанов, че преводачът трябва да гледа малко напред в развитието на езика.

Пак в първата строфа се наложи да опростя образа на варелите за дъждовна вода, просто защото няма място за тях. Доста мислих за “погребенията на кости”, защото ми трябваше и приблизителната рима там. Харесвам си “костници по кучешките кътчета” – мисля, че алитерацията прави запомнящ се стих – но бих искал да получа и външно мнение.

Нататък сякаш тръгна по-лесно, но в  предпоследната строфа отново стана мъчно. Не бих си заложил главата какво точно трябва да означава “moonmen” и отчасти затова – но и заради ритъма – го обединих с “влъхвите”. Особено труден беше четвъртият стих, който малко съкратих и където дълго мислих над “web-throated”. Ех, това словообразуване на германските езици! И как може българската дума “паяжина” да е толкова дълга? Затова – “мрежести гърла”. На косъм бях да жертвам трифидите на Джон Уиндъм, но ги запазих.

Като че ли най-много в целия превод ме разколебава последният стих в тази същата строфа. Там трябва да има рима, макар в оригинала да е непълна. Всъщност търсих непълна или отместена (на друга гласна) рима за “разстрел”, от която думичка не искам да се лиша в края на съответния стих. Смятам, че “с цел” съхранява съществена част от смисъла на “gravity”, но въпросът е доколко стои там казано по този начин.

Обаче от агресивния ритъм в тази строфа смея да твърдя, че съм доволен.

В последната строфа се лиших от една рима (в първия стих) за да не насилвам смисъла и си позволих малко по-свободен превод на предпоследния стих, който ми се струва, че звучи добре.