Т. С. Елиът: Последната битка на Ръмжигър

Ето още едно попълнение в новия превод на “Котките” на Елиът, който трябва да излезе напролет – живот и здраве, по времето, когато и мюзикълът гостува в София. Не знам дали съм прав, но реших, че трудните завои в това стихотворение трябва да се вземат на скорост – за да се получи колоритният му хумор и да не го спъват досадни грапавини. Затова и някой може да каже, че съм търсил преди всичко ефектни решения, но все пак смея да твърдя, че и точността не е пострадала. Естествено, римите в преводите на тези стихотворения трябва да са пълнозвучни, защото иначе не биха могли да носят сами по себе си хумористичен заряд.

Най-много ме измъчиха имената на котараците. С Growltiger нямах никакви съмнения, той си тръгна като Ръмжигър, но това обуслови и превода на останалите имена. Надявам се, че улавяте играта на думи в “Чизмърмор” (Grumbuskin съдържа елементите “grumble” и “buskin”, което всъщност е старинен модел ботуш – и тук се запитах защо думата “чизми” няма единствено число). Griddlebone се оказа най-трудното име. “Griddlecake” принципно е палачинка и известно време търсих някакъв кокалест аналог… Но в крайна сметка спазих същия комбинативен принцип, който приложих към останалите имена.

У нас, логично, не е много известен пиратският метод на екзекуция, който англичаните наричат “to walk the plank”, така че там се наложи малко по-обяснителен превод.

На самия край, в интерес на метриката, Victoria Dock се превърна в своя непосредствен съсед Royal Albert Dock.

growltiger___version_2_by_crymsonwolfe

Последната битка на Ръмжигър

Ръмжигър беше главорез, пътуваше на шлеп:
сред всички бродещи котаци той бе най-свиреп.
От Грейвсенд чак до Оксфорд му се знаеха делата
и с гордост се зовеше той „Кошмарът на реката“.

Не се преструваше на мил и нямаше фасон
с прокъсания си кожух и торбест панталон;
останал бе с едно ухо; и свъсена закана
към тоя свят враждебен бе в едно око събрана.

Из Родърхайд говореха за него с шепот плах,
а в Патни и във Хамърсмит тресяха се от страх.
Укрепвай курника, заключвай глупавата гъска,
когато долети слухът: „Ръмжигър чух да фъска!“

Уви за птичето, беглец от тесния кафез,
уви за неразумния разглезен пекинез,
уви за бандикута – пришълец от край далечен,
уви за всеки котарак, с Ръмжигър в бой въвлечен!

Но винаги най-злостен бе към котки-чужденци,
докрай безмилостен бе той към тия пришълци.
Персийци и сиамци в страх трепереха, защото
навремето сиамец бе отхапал му ухото.

В една спокойна лятна нощ, наситена с игра,
на Моулзи беше шлепът и луната го огря.
Той люшкаше се с прилива, от лунни ласки гален
и ето че Ръмжигър стана май сантиментален.

Помощникът му Чизмърмор не бе на своя пост –
в „Камбаната“ на Хемптън, казват, вдигал тост след тост;
а боцманът му Въртибрут – и той със ситна крачка
се бе изнизал в двора на „Лъва“ да дебне плячка.

И от носа на своя шлеп Ръмжигър беше взрян
усърдно и внимателно във лейди Косттиган.
Разгулните моряци спяха в койки и бъчонки –
а тихо плъзнаха в нощта към тях сиамски джонки.

Ръмжигър, сляп и глух, бе цял пленен от Косттиган,
а звучният му баритон пробуди в нея блян;
наивно се настрои за разтуха тя самата –
но сто зеници вече отразяваха луната!

Все по-наблизо джонките заграждаха ги в кръг,
ала от толкоз врагове не долетя и „гък“.
Дуетът влюбен пееше с опасност за живота –
бе всеки с нож и вилица сред вражеската флота!

По знак от Гилбърт, дивият монголски екипаж
сред взрив от фойерверки взе съда на абордаж.
От салове и джонки връхлетяха като чума,
залоствайки заспалите моряци долу в трюма.

Тогава лейди Косттиган изписка в страх голям
и насред битката сама офейка, срам не срам.
Комай избяга с лекота; знам, че не се удави –
ала пред кръг от мечове Ръмжигър се изправи.

Притиснат от редиците безмилостна войска,
принуди се да тръгне към вълните по дъска.
Десетки жертви той самият хвърлил бе през борда
и бе наказан най-подир от тая дива орда.

О, в Уапинг тая новина донесе радост вред,
танц почна в Хенли на брега и също в Мейдънхед.
Въртяха плъхове на шиш по Роял Албърт Док
и официален празник бе оповестен в Банкок.

Т. С. Елиът: Имената на котки

Неотдавна “котешката” поезия на Елиът излезе за пръв път на български – но в превод, пред който много от познатите ми онемяха; а пък аз, понеже рядко си мълча, написах ето тази рецензия. В интерес на истината, толкова се ядосах, че седнах да подхвана дълго отлаганото и вече съм готов да предложа свой превод на първото от тези остроумни стихотворения. Както се полага, насочил съм изрично вниманието си към римата и ритъма (ето ви анапест!)

Ще споделя три “хитрости” в този превод, които по принцип биха могли да са полезни и другиму.

Понеже тръгнах от рефрена, бързо си дадох сметка, че пълната рима ще наложи името “Джеймс” в оригинала да бъде заместено с някакво друго. Това е в реда на нещата, стига новото име да е от същия порядък. И така “Джеймс” стана на “Фред”.

Едно от местата, където издаденият превод буксува здраво в ритмическо отношение, е на думата “перпендикулярно”. С българското си ударение тя просто не се побира в анапест, каквото и да правим. Какъв е тогава проблемът да стане “отвесно”?

Краят на стихотворението откровено навлиза в словотворчество. “Effanineffable” е нещо, което трябва да намери достатъчно игрови аналог на български. Вместо да търся съвсем същото оплитане, реших да се възползвам от нашите лепящи се представки – и така се получи нещо, което хем звучи като възможна дума, хем си е нонсенс: “разбезизказано”.

Имената на котки

Имената на котки са цяла наука,
то не ти е игра, да речеш: ето на!
Та, дори да си кажеш: „Ех, този изкука“,
чуй: на котката трябват ѝ три имена!
Най-напред, има име за делнични цели,
като Питър, Огъстъс, Алонзо и Фред,
като Виктор и Джонатан, Джордж и Бил Бейли –
име сносно, практично, познато навред.
И по-модни има, за вкус деликатен;
за мъжки и дамски предлагам съвет:
Адмет и Електра, Деметра и Платон –
все сносни, практични, познати навред.
Но на котката име дължим интересно,
по-особено, по-достолепно от тез –
инак как ще изпъва опашка отвесно,
как ще пери мустаци с достойнство и чест?
Имена от подобен род имам дузина:
чуй Куаксо и Мункустрап, Корикопат
и дори Джелилорум и Бомбалурина –
уникални за целия котешки свят.
Но сред всички едно име все пак изпъква.
Ти си мислиш, че би го отгатнал? Нима?
Не, пред него човешкият разум замлъква,
ала котката пази го в тайна сама!
Ако видиш я как в самота размишлява,
то е всеки път, слушай ме, ето защо:
умът ѝ унесен сега съзерцава
тази мислена мисъл за името-то,
неизказано, казано,
разбезизказано,
скрито, единствено, Името-то.