У. Х. Одън: Излязох една вечер

Отдавна обикалям това стихотворение, побутвам го оттук-оттам и накрая реших, че ще стане. Тук предизвикателството е сериозно и откъм форма, и откъм съдържание. Принципният проблем със загубата на съдържание при превод на поезия от английски на български в случая с Одън е още по-тежък, защото всяко излишно нещо вече е отстранено от неговата фраза, всеки стих сам по себе си е пределно лаконичен. Трябваше значи и на български да се търси възможно най-сбит и ясен изказ, а някои детайли неизбежно бяха пожертвани. Имаше обаче неща, от които в никакъв случай не исках да се лиша – например „везбата на танца“. Старах се да пазя и подчертания паралелизъм на изказванията, който има силен реторически ефект (например в строфи 13 и 14). w-h-auden-people-page

Доста интересен проблем представлява и формата на стихотворението. На пръв поглед, оригиналът звучи като някаква странна смесица от ямб и колеблив трисричен размер, които варират без видима причина. Всъщност, при по-внимателен прочит става ясно, че единствената константа в метриката е броят на ударенията – по три във всеки стих. С други думи, имаме си работа с тоническо стихосложение, каквото Одън изобщо използва често. Тоническото стихосложение редовно присъства и в английската градска балада, върху чиято традиция несъмнено стъпва това стихотворение. Така че аз реших да не налагам изкуствени рамки и се оставих да ме води и на български тоническата мелодия, възползвайки се и от свойствената за нея алитерация. Животът не е само ямб. Нито пък само анапест.

As I walked out one evening,
Walking down Bristol Street,
The crowds upon the pavement
Were fields of harvest wheat.

And down by the brimming river
I heard a lover sing
Under an arch of the railway:
‘Love has no ending.

‘I’ll love you, dear, I’ll love you
Till China and Africa meet,
And the river jumps over the mountain
And the salmon sing in the street,

‘I’ll love you till the ocean
Is folded and hung up to dry
And the seven stars go squawking
Like geese about the sky.

‘The years shall run like rabbits,
For in my arms I hold
The Flower of the Ages,
And the first love of the world.’

But all the clocks in the city
Began to whirr and chime:
‘O let not Time deceive you,
You cannot conquer Time.

‘In the burrows of the Nightmare
Where Justice naked is,
Time watches from the shadow
And coughs when you would kiss.

‘In headaches and in worry
Vaguely life leaks away,
And Time will have his fancy
To-morrow or to-day.

‘Into many a green valley
Drifts the appalling snow;
Time breaks the threaded dances
And the diver’s brilliant bow.

‘O plunge your hands in water,
Plunge them in up to the wrist;
Stare, stare in the basin
And wonder what you’ve missed.

‘The glacier knocks in the cupboard,
The desert sighs in the bed,
And the crack in the tea-cup opens
A lane to the land of the dead.

‘Where the beggars raffle the banknotes
And the Giant is enchanting to Jack,
And the Lily-white Boy is a Roarer,
And Jill goes down on her back.

‘O look, look in the mirror,
O look in your distress:
Life remains a blessing
Although you cannot bless.

‘O stand, stand at the window
As the tears scald and start;
You shall love your crooked neighbour
With your crooked heart.’

It was late, late in the evening,
The lovers they were gone;
The clocks had ceased their chiming,
And the deep river ran on.

Излязох една вечер,
по Бристъл Стрийт повървях
и тълпите наоколо бяха
узрели за жътва нивя.

А до реката пълна
млад влюбен бе запял
под надлеза на влака:
„Любовта няма финал.

Тя ще трае, докато Африка
и Китай се сберат вместо нас,
и реката прескочи билото,
и запее сьомгата с глас.

Тя ще трае, докато проснат
океана да се суши,
а звездният хор небето
с гъши грак проглуши.

Ще се разбягат годините
като зайци от моя зов:
аз стискам вечното цвете
и първата земна любов.“

Но всеки градски часовник
взе да бие и да бръмчи:
„Не се подлъгвай с Времето,
не можеш го заличи.

В бърлогата на Ужаса
(там гола Правда бди)
целувките ти Времето
от мрака с хрип следи.

Животът смътно капе
сред грижа и сред гнет,
и то ще вземе своето,
когато дойде ред.

То в безчет долини зелени
навява сняг дълбок;
то скъсва везбата на танца
и дъгата на чудния скок.

Натопи във водата длани,
натопи цяла ръка
и в мивката взрян, се питай
какво си пропуснал така.

Глетчерът тътне в бюфета,
скърца пясък в твоя креват;
и в пукната чаена чашка
зейва пътят към оня свят.

Там просяци пръскат пачки,
великанът омайва Джак,
Белоснежният момък беснее,
а Джил разголва крак.

О, виж, виж в огледалото,
злочест и нищ се виж;
животът благослов е,
макар че ти мълчиш.

О, стой, стой до прозореца
с пламнало в сълзи лице;
уродливия свой ближен
люби с уродливо сърце.“

Късно е, късно вечер,
влюбени няма вън;
умълча се всеки часовник
и реката тече като в сън.

 

Advertisements

Чеслав Милош: Изповед

С какво да започнем новата година? Нека е нещо не прекалено приповдигнато. Понеже съм човек ироник, много ми допада ето това стихотворение на Чеслав Милош: то предлага определено неприповдигнат поглед към литературните занимания. За превода от полски няма как да се произнеса, но английската версия звучи почти по същия начин. (С едно интересно отклонение: в тринайсетия стих там се говори за ясновидство, а не за бистър поглед). Единствено се чудя защо в българския превод всички стихове започват с главна буква – така е и в целия публикуван сборник “На брега на реката” (който обаче и така си е страхотен).

Изповед

Превела Вера Деянова

Боже мой, обичах ягодовия конфитюр
И тъмната сладост на женското тяло.
Обичах и водката с лед, херингата в зехтин,
Уханието на карамфил и канела.
Какъв ти пророк от мене? Би ли могъл духът
Да осени такъв като мен? Толкова други
Бяха избрани с основание, защото са достоверни.
А на мен кой би повярвал? Та нали виждаха
Как се нахвърлям на ястията, изпразвам чашката
И лакомо гледам шията на келнерката.
С дефект и при това осъзнат. Жаден за величие,
Способен да го разпознае, където го срещне,
А въпреки това с недокрай бистър поглед.
Знаех какво остава за по-дребните като мен:
Празникът на кратки надежди, съборът на горделивци,
Турнирът на гърбавите, литературата.

1986