Пабло Неруда: Завръща се есента

Срамота е, че един от най-прочутите поети на ХХ век е толкова малко превеждан в България. А често споменаван! Е, аз се добрах до томчето “Светилник на земята”, издадено през 1985 и реших да препиша едно стихотворение за блога. С оригинала не мога да го сравня, обаче го сравних с английския превод на Доналд Д. Уолш (почти цялото творчество на Неруда е преведено на английски, редица стихотворения съществуват в няколко версии на различни преводачи). Съпоставката показва, че смислови разлики почти няма, и двата превода явно се движат близо до оригинала – макар че според Уолш гълъбите разстилат пепелявия цвят, вместо да го поделят, което звучи по-смислено; а също бих се запитал дали сънят не е за стъпкани в праха череши. Обаче българският текст си позволява немалко инверсии в словореда и употребява някои архаизми, които дори към 1985 вече звучат, струва ми се, малко остаряло. Да не говорим, че в целия текст по неясни причини липсва пълен член, което в комбинация с инверсията съвсем обърква.

Всъщност всеки, който е чел преводи на Муратов – а още повече в сътрудничество с Далчев – сигурно се е стряскал от това странно нашествие на инверсии, които понякога правят текста трудно разбираем или поне дразнещо маниерен. Наистина в България се шири някаква представа, че стихотворецът трябва да говори като Йода. Но нима самият Далчев например пише собствените си стихове с такъв увъртян синтаксис? Ако четем с мисълта как е преведено стихотворението, тази страст по инверсиите комай намира тук своето рационално обяснение: Муратов и Далчев (както и мнозина други преводачи) настояват да превеждат свободния стих в ямб – и за да “стане” ямбът, с готовност разместват словореда. Мисля, че това е една продължителна традиция, към която не е нужно да се придържаме. Защо свободният стих непременно трябва да се превежда в ямб? Неговият ритъм не идва от силаботониката, нали затова е свободен. Ако се беше осмелил да пребори тиранията на ямба, преводът на Муратов можеше да е много добър; в избора на думи нерядко превъзхожда английската версия. Но тези дървени налъми стягат.

83f5816bdde7eee7a5619baae49bf804

Завръща се есента

Превел от испански Александър Муратов

Един печален ден от градските звънарни пада
досущ трептящо наметало на вдовица,
едничка багра, сън един
на стъпкани в праха череши,
една опашка сякаш дим, която иде неуморно
боята на водата и целувките да сменя.

Не знам дали ми вярвате: щом нейде отвисоко
се зададе нощта и щом стихотвореца самотен
в прозореца си чуе коня жълт на есента препуснат
и на страха листата, сгазени в артериите пукат,
то има нещо мораво в небето като езика волски
и нещо в смута на небето и в самия въздух.

На свойто място връщат се нещата,
насъщните ни адвокати, ръцете и зехтина,
бутилките със вино,
отличията на живота: най-напред леглата,
от сукървица пропити,
доверието си хората възлагат на уши нечисти,
убийците по стълбищата слизат,
ала това е само стария галоп на коня
на грохналата есен, що трепери и пребъдва.

На грохналата есен конят е с брада червена
и пяната на уплаха му бузите покрива,
и въздухът след него като океан напира
и на гробовна гнилота мирише.
А катадневно от небето слизат краски пепеляви,
които гълъбите трябва да поделят на земята:
въжето, що забравата и сълзите изплитат,
и времето, в камбаните години дълги спало,
всичко,
окъсаните стари облекла, жените, взрени как снегът дохожда
и маковете тъмни, ако ги погледнеш, те постига гибел,
и всичко пада във ръцете ми, които вдигам
към небето дъжделиво.

Пабло Неруда. “Светилник на земята. Избрани стихотворения”. Преведоха от испански Александър Муратов и Атанас Далчев. София: “Народна младеж”, 1985.

 

Робер Деснос: Така мечтах за теб

Има по-гръмки имена сред френските сюрреалисти, но някак винаги съм предпочитал Деснос. Според твърде скромния ми френски преводът изглежда смислово точен; но вярвам, че би могъл да си спести няколко инверсии, които затрудняват разбирането. (Подчертана е склонността на българските преводачи към инверсията – признавам, и аз понякога съм прибягвал до нея, но в римувана силаботоника, докато в свободен стих рядко може да се спечели нещо с подобен ход). Има друго, което леко ме озадачава, но то излиза извън рамките на българския превод. Оригиналното стихотворение намирам в 29 стиха, организирани в строфи, докато в най-различни преводи броят на стиховете и строфите се разминава – не само на български, но и на английски, на руски и на испански. Не липсват сегменти от текста, а стиховете се оказват с различна дължина и граница, което естествено задава и различен ритъм. Може би текстът все пак съществува в няколко редакции? Ако някой има информация, нека я сподели. Това наистина е едно от последните стихотворения на Деснос, открито у него при смъртта му след освобождаването на концлагера Терезиенщат (и може да се чете като предсмъртно послание). Нищо чудно, ако в ръкописа има неясноти.

idesnos001p1

Така мечтах за теб

Превод от френски Бойко Ламбовски

Така мечтах за теб, че стана вече нереална.
Дали все още мога да докосна това
трептящо тяло, да целуна зараждането на гласа
любим по твойте устни?
Така мечтах за теб, че моите ръце, привикнали
все сянката ти да прегръщат, не биха
очертали вече на тялото ти формите, когато
се кръстосат на гърдите ми.
И пред реалността безспорна на всичко, дето
ме следи и управлява от толкоз дни и толкова
години, ще се превърна в сянка без съмнение.
О, крехко равновесие.
Така мечтах за теб, че вече няма сигурно
да се събудя. Спя стоешком и тялото ми е изложено
на всичките житейски и любовни проявления,
и теб – единствената, имаща цена за мен – могъл бих
да докосна с устни по устните, челото и лицето
като за първи път.
Така мечтах за теб и бродих, и говорих,
така прегръщах твоя призрак, че днес не ми
остава нищо друго, освен да бъда призрак
между призраци, да бъда сянка, сто пъти по-тъмна
от сянката, която се разхожда и ще се разхожда
весело в живота ти, в часовника му слънчев.

Робер Деснос. “Пространствата на съня.” ИК “Христо Ботев”, 1994