Тиодор Ретки: Плужек

Този голям поет излезе неотдавна на български под името “Теодор Рьотке” и в не особено убедителен превод. Но както и да е. Стихотворението, което аз си харесах, изобщо не е от най-известните, но ме впечатли с хипнотичната игра на привличане и отвращение, с рязко избухналата ярост в третата строфа, а и като цяло с изобретателната си метафорика. Тук през конфликта с натрапника плужек се прокрадва дори някаква погнуса от сблъсъка със собственото детство, а това, съгласете се, е рядко срещано нещо. Свободният стих изкушава към буквален превод, но това изкушение трябва в някаква степен да се овладее, за да зазвучи и на български увереният ритъм на оригинала. Има още една важна причина да не се превежда буквално. Текстът видимо работи с алитерация на “sl” – съчетание, което в английския притежава доста силна звукова символика – а и като цяло на “s”. Потърсих начин да предам нещичко от алитеративните внушения и в превода. Дори си подготвих списък с думи, съдържащи съответно “пл” и “хл” (плужеци и охлюви) – и изобщо заложих на комбинации от преградна и приблизителна съгласна. Някой ще каже, че съм използвал компенсация – т.е. че повторенията на звуци не са винаги на оригиналните места – но ми се струва, че в стихотворението на Ретки ефектът идва от цялостното натрупване, а не толкова от смислови двойки думи, свързани чрез алитерация.

mtiwnja4njmzntm2mtuzmtaw

Плужек

Превел от английски Ангел Игов

Как обичах един като теб в детството си!
С тези сребърни ивици и къщичката на гръб,
пътешестващ по плочките около кладенеца.
Копнеех да съм като него; бях
донякъде близък родственик
на пръстта, коленете ми стържеха
чакъла, носът ми беше все влажен.

Подхлъзна ли се плахо в тъмното,
знам, че не съм настъпил листо,
а теб – хлабав пръст от предишен живот,
оживялата хладна слуз,
тлъст продълговат придатък,
мудно запълзял в мократа трева,
гризящ сърцето на градината ми.

И не щеш да умреш прилично!
Излиташ през ножовете на косачката ми
като късчета пушена змиорка или сурова стрида,
и аз бързам, изпаднал в ярост, да свърша,
и те търкам, и те стържа над изтривалката,
парченцата мъртва плът засядат под частите;
или, отровен, се тътриш, бяла плюнка оплел по пътеката –
красива, по своему, като живак –
и се смаляваш до нещо невзрачно:
удавена муха или паяк.

Със сигурност в някой живот съм бил жаба.
С прилепи, невестулки и червеи чувствам радостно родство.
Дори гъсеницата бих обичал, вредители всякакви.
Но теб, най-отвратителен,
Блейк би ли те нарекъл свят?

Александър Сергеевич Пушкин: Бесове

Мисля, че е редно да почетем снежната зима с нещо тематично и защо това да не бъде едно от най-прочутите стихотворения на Пушкин… Българския превод съм чел отдавна, но сега го съпоставих с оригинала и мисля, че Петър Велчев си е свършил добре работата. Може би на моменти преводът му е по-свободен, но пък това му позволява да запази свежестта и лекотата на оригинала. Ако стихотворението на Пушкин извлича силата си от едно странно съчетание на игривото и зловещото, то и българският вариант е съумял да го съхрани. За тази цел звучната рима, бързият ритъм и звукописът са много важни; и нищо чудно, че преводачът се е съсредоточил върху тях.

Бесове

Превел Петър Велчев

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Носи, носи ме шейната
и звънчето: звъннн! – звъни…
Как е страшно на душата
в непознати равнини.

“Хаде, кочияш!” – “Конете,
господарю, не вървят;
ослепях от ветровете
и затрупва ни снегът.
То човек да се отчае!
Май обърках пътя аз…
Някой бес ли си играе?
Ето го – кръжи край нас!

Виж го как лудува, писка,
плюе в мене и кълне
и в дола да блъсне иска
подивелите коне.
Ту е като стълб крайпътен,
прошумял за миг в нощта;
ту проблясва с пламък смътен
и изчезва в пустошта.”

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Чувствам – нямам сили вече,
а звънчето мигом – млък!
Спряхме… “Кой ли се изпречи?” –
“Знам ли? Пън ли или вълк?”

Плаче бурята, извива,
нервните коне пръхтят;
той в мъглата се укрива,
но очите му блестят.
И конете пак препускат,
и звънчето: звъннн! – звъни…
Гледам – духове се спускат
в заснежени равнини.

Уродливи, неспокойни,
в тази бяла пустота
литват бесове безбройни
като есенни листа…
Ех, че скръбно те запяват!
Накъде из този мрак?
Дух домашен ли опяват?
Вещица ли женят пак?

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
В небосвода се разпръсват
бесовете – рой след рой
и сърцето ми разкъсват
с жални викове и вой…

“Избрани творби”, ИК “Народна култура”, 1984