Т. С. Елиът: Последната битка на Ръмжигър

Ето още едно попълнение в новия превод на “Котките” на Елиът, който трябва да излезе напролет – живот и здраве, по времето, когато и мюзикълът гостува в София. Не знам дали съм прав, но реших, че трудните завои в това стихотворение трябва да се вземат на скорост – за да се получи колоритният му хумор и да не го спъват досадни грапавини. Затова и някой може да каже, че съм търсил преди всичко ефектни решения, но все пак смея да твърдя, че и точността не е пострадала. Естествено, римите в преводите на тези стихотворения трябва да са пълнозвучни, защото иначе не биха могли да носят сами по себе си хумористичен заряд.

Най-много ме измъчиха имената на котараците. С Growltiger нямах никакви съмнения, той си тръгна като Ръмжигър, но това обуслови и превода на останалите имена. Надявам се, че улавяте играта на думи в “Чизмърмор” (Grumbuskin съдържа елементите “grumble” и “buskin”, което всъщност е старинен модел ботуш – и тук се запитах защо думата “чизми” няма единствено число). Griddlebone се оказа най-трудното име. “Griddlecake” принципно е палачинка и известно време търсих някакъв кокалест аналог… Но в крайна сметка спазих същия комбинативен принцип, който приложих към останалите имена.

У нас, логично, не е много известен пиратският метод на екзекуция, който англичаните наричат “to walk the plank”, така че там се наложи малко по-обяснителен превод.

На самия край, в интерес на метриката, Victoria Dock се превърна в своя непосредствен съсед Royal Albert Dock.

growltiger___version_2_by_crymsonwolfe

Последната битка на Ръмжигър

Ръмжигър беше главорез, пътуваше на шлеп:
сред всички бродещи котаци той бе най-свиреп.
От Грейвсенд чак до Оксфорд му се знаеха делата
и с гордост се зовеше той „Кошмарът на реката“.

Не се преструваше на мил и нямаше фасон
с прокъсания си кожух и торбест панталон;
останал бе с едно ухо; и свъсена закана
към тоя свят враждебен бе в едно око събрана.

Из Родърхайд говореха за него с шепот плах,
а в Патни и във Хамърсмит тресяха се от страх.
Укрепвай курника, заключвай глупавата гъска,
когато долети слухът: „Ръмжигър чух да фъска!“

Уви за птичето, беглец от тесния кафез,
уви за неразумния разглезен пекинез,
уви за бандикута – пришълец от край далечен,
уви за всеки котарак, с Ръмжигър в бой въвлечен!

Но винаги най-злостен бе към котки-чужденци,
докрай безмилостен бе той към тия пришълци.
Персийци и сиамци в страх трепереха, защото
навремето сиамец бе отхапал му ухото.

В една спокойна лятна нощ, наситена с игра,
на Моулзи беше шлепът и луната го огря.
Той люшкаше се с прилива, от лунни ласки гален
и ето че Ръмжигър стана май сантиментален.

Помощникът му Чизмърмор не бе на своя пост –
в „Камбаната“ на Хемптън, казват, вдигал тост след тост;
а боцманът му Въртибрут – и той със ситна крачка
се бе изнизал в двора на „Лъва“ да дебне плячка.

И от носа на своя шлеп Ръмжигър беше взрян
усърдно и внимателно във лейди Косттиган.
Разгулните моряци спяха в койки и бъчонки –
а тихо плъзнаха в нощта към тях сиамски джонки.

Ръмжигър, сляп и глух, бе цял пленен от Косттиган,
а звучният му баритон пробуди в нея блян;
наивно се настрои за разтуха тя самата –
но сто зеници вече отразяваха луната!

Все по-наблизо джонките заграждаха ги в кръг,
ала от толкоз врагове не долетя и „гък“.
Дуетът влюбен пееше с опасност за живота –
бе всеки с нож и вилица сред вражеската флота!

По знак от Гилбърт, дивият монголски екипаж
сред взрив от фойерверки взе съда на абордаж.
От салове и джонки връхлетяха като чума,
залоствайки заспалите моряци долу в трюма.

Тогава лейди Косттиган изписка в страх голям
и насред битката сама офейка, срам не срам.
Комай избяга с лекота; знам, че не се удави –
ала пред кръг от мечове Ръмжигър се изправи.

Притиснат от редиците безмилостна войска,
принуди се да тръгне към вълните по дъска.
Десетки жертви той самият хвърлил бе през борда
и бе наказан най-подир от тая дива орда.

О, в Уапинг тая новина донесе радост вред,
танц почна в Хенли на брега и също в Мейдънхед.
Въртяха плъхове на шиш по Роял Албърт Док
и официален празник бе оповестен в Банкок.

Андрю Марвъл: На свенливата си възлюблена

От английските метафизически поети единствено Джон Дън е с адекватна рецепция на български език, другите просто ги няма. Не че това е чак толкова изненадващо; но все пак би ми се искало поне от чудния Андрю Марвъл да имаше повече преведени неща. Особено при положение, че този самотен превод на неговото най-прочуто стихотворение е, вярвам, сред най-хубавите преводи на Александър Шурбанов. Елегантността, еротичната закачка, самоиронията, кончетите – всичко, което прави голяма творба от иначе поредната вариация на темата carpe diem – всичко това го има в пълна мяра в българския текст. Е, добре, с едно съществено изключение: най-странният момент в оригинала, толкова обсъжданата “зеленчукова любов” в единайсетия стих, се е изгубила. (Ето тук някои интересни разсъждения по това кончето, които стигат до извода, че следва да си представим сладък картоф – но това нека не ни отвежда към популярния лексиконен стих “Любов, любов, варен картоф”). За сметка на това почти всяко друго сравнение с конкретен стих от оригинала разкрива бляскави преводачески решения. Да, разбира се, размерът е удължен с една стъпка до петостъпен ямб – съвсем разумно решение, за да се побере достатъчно смисъл в българския стих. Иначе вниманието към прозодията е забележително – звучна рима и запазени анжамбани точно на мястото им (например в стихове 6 и 26).

220px-Andrew_Marvell

На свенливата си възлюблена

Превел от английски Александър Шурбанов

Да имахме, миледи, свят и време,
не би била свенливостта ви бреме.
Мечтали бихме, както си седим,
деня любовен как да съкратим.
Край Ганг вий бихте сбирали рубини,
а аз край Хъмбър жалил бих с години
за вас. Обичал бих ви пет лета
преди потопа – и от любовта
очите ваши нека се отвръщат,
дорде евреите не се покръстят.
Тъй моята любов би расла бавно,
но безгранично като царство славно.
По сто години бих прославял взора
и челото ви ясно без умора,
по двеста бих отдал на всяка гръд
и още трийсет хиляди отвъд –
за всяка част по ера, чак додето
накрая ви разкрия и сърцето.
Че тази висша чест ви се полага
и аз не бих ви любил инак, драга.
Но зад гърба ми с тропот глух ме стряска
на времето крилатата каляска,
а пък пред нас в безкрайните предели
пустинята на Вечността се стели.
Ще се изгуби прелестта ви, знам,
а мойта песен ще заглъхне там –
под мрамора, и червей ще опита
девствеността ви, тъй усърдно крита.
Честта ви нежна в прах ще се превърне
и в пепелта лъстта ми ще посърне.
Да, гробът е спокоен, чуден край,
но в него никой не прегръща май.
Затуй сега, додето свежест здрава
като роса лицето ви огрява
и пламенната ви душа говори
с внезапни блясъци през всички пори,
доде са ясни нашите зеници,
подобно влюбените хищни птици
да глътнем времето си с буйна страст,
а не да креем в мудната му власт!
О, нека днешната си мощ и сладост
да съберем в едно кълбо от младост
и да се врежем с яростна охота
през  дверите железни на живота,
та щом не можем слънцето да спрем,
да го пришпорим колкото си щем!

“Английска поезия”. ИК “Обсидиан”, 1995.

Джон Дън: Прощални думи: за забрана на скръбта

Нека се разходим малко по-назад във времето и да стигнем до английските метафизически поети. Всъщност от тях по-сериозно превеждан е единствено Джон Дън (впрочем любимец на Т. С. Елиът, чийто нов български превод посрещнахме съвсем наскоро). Трудностите в превода на Дън са много; мисълта му е сложна, а тропите гъсти, натоварени с множество смисли, които едновременно ги разтягат в различни посоки. А английският език е все пак податлив на такова писане и поради кратките си думи, и поради зашеметяващата си склоност към словотворчество. В този превод има места, където Кристин Димитрова е успяла като че ли да побере въможно най-много смисъл в краткия стих – дори ако това не винаги е съвсем точно смисълът на оригинала. Това стихотворение се слави с две особено “шантави” разгърнати метафори (наричани още кончети – това е точният превод на английския термин conceit). Едната представя влюбените като двете рамена на пергел; другата обяснява как душите се раздалечават, без да се разделят – като златен лист, който в процеса на коване става все по-тънък. Преводачката правилно е съсредоточила усилията си върху  тези два момента и сложността им е не само запазена, а предадена със завидна яснота. Извън тях, стихотворението несъмнено стои стройно – всъщност може би малко твърде стройно, стихът на Дън е всъщност доста начупен, с повече анжамбмани, той съзнателно страни от прекомерната мелодичност, която би могла да заглуши изказванията му. Като общо впечатление преводът се отличава с по-свободен подход, което някъде доста му помага, но поне за един пропуск аз лично съжалявам: в третата строфа не става дума за “трус в небесата”, а за “трептенето на сферите”; това действително е важно да се запази във възможно най-точен вид, защото отвежда читателя към цялата онази старинна философска идея за Musica universalis. Движението на душите дори тук, на земята, се свързва с благородната музика на сферите (откъдето впрочем произхожда душата, нали така). “Трусът в небесата” зачертава целия този важен план. Давам си обаче сметка, че преводаческите усилия наистина са били насочени към други места в стихотворението и там резултатът е впечатляващ.

 

ПРОЩАЛНИ ДУМИ: ЗА ЗАБРАНА НА СКРЪБТА

Превела от английски Кристин Димитрова

Тъй както праведният мъж
безмълвно пред смъртта линее
и някой казва “Отведнъж
предаде дух”, друг – “Още не е”:

така да се споим, без звук,
без рой сълзи, без скръбен зов,
без погледът на всеки тук
да граби нашата любов.

Размърдването на земята
събужда страх, а и въпроси,
но трусът горе в небесата,
макар могъщ, беди не носи.

Досадните подлунни люде
се влюбват земно, самотата
при тях успява да прокуди
опорите на сетивата.

Но обичта ни – толкоз фина,
скрепена с мисли безизкусни –
не се дели наполовина,
ведно с очи, ръце и устни.

Душите ни, единство свято,
не се разкъсват в таз раздяла,
а ще се стелят като злато,
ковано тънко до премала.

Те две са, колкото са две
и рамената на пергела –
духът ми в кръг край теб снове,
а ти към мен си се навела.

И все във центъра стоиш,
когато надалеч блуждая,
и пътя ми с лице следиш
до връщането ми накрая.

С теб, твърдо рамо в свят менлив,
намирам дирята си точна;
кръгът ми стана устойчив
и свършва там, където почна.

Джон Дън. “Анаграмата”. ИК “Обсидиан”, 1999.

Дилън Томас: Уши в кулите чуват

Тази неделя стихотворението е от Дилън Томас: странно, с ирационална образност и с дъх на мистика, както му подобава. Като сравнявам с оригинала, си мисля, че към иначе внушителния превод на Александър Шурбанов могат да се предявят някои претенции. Специално във втората строфа стихът на български е излязъл доста по-разлат – това, разбира се, е очаквано, с нашите дълги думи, но ми се струва, че търпи сгъстяване. Така се създава ритмическа разлика между строфите, която не е факт в оригинала (тяхното единство не идва само от тоническото стихосложение – трите ударения в стих, които са като цяло запазени и на български; обърнете внимание как английските стихове са освен това с почти еднаква дължина). Пак там не съм докрай убеден за превода на “out of sound” и “out of mind”. Обаче преводът има едно решаващо достойнство: отлично съхранява и предава този заклинателен, налудничав ропот на английското стихотворение, който е страшно въздействащ.

Уши в кулите чуват

Превел Александър Шурбанов

Уши в кулите чуват –
ръце роптаят по портите.
Очи изпод стряхата виждат –
пръсти върху ключалките.
Да отворя ли, или да чакам
сам до последния си ден,
невидим за очи на непознати
в тази бяла къща?
Ръце, какво ми носите –
отрова или грозде?

Отвъд този остров, обгърнат
от тънкото море на плътта
и от брега на костите,
лежи земя, недостижима за звука,
и хълми, за ума недостижими.
Ни птици, ни хвърчащи риби не смущават
безмълвния покой на моя остров.

Уши на този остров чуват –
вятърът прелита като огън.
Очи на този остров виждат –
кораби пристават вън от залива.
Да хукна ли към корабите
с вятъра в косите си,
или да чакам до последния си ден
и никакъв моряк да не посрещна?
Кораби, какво ми носите –
отрова или грозде?

Ръце по портите роптаят,
кораби пристават вън от залива,
дъжд плиска върху пясъка и керемидите.
Да пусна ли да влезе непознатият,
моряка да посрещна ли,
или да чакам до последния си ден?

Ръце на непознати и трюмове на кораби,
какво ми носите – отрова или грозде?

“Английска поезия в превод на Александър Шурбанов”. ИК “Обсидиан”, 1995.

Самюъл Тейлър Колридж: Кублай хан

За мен – а и за мнозина други – това стихотворение е еталон за превод на поезия. Заемайки се с текст, който хвърля – и смислово, и звуково – огромно предизвикателство, Александър Шурбанов успява да бъде едновременно точен и смел, за да постигне българска версия със собствена поетична сила. На смелостта тук, особено в лексикалните решения, трябва да се обърне особено внимание, защото без нея стихотворението на Колридж не би заживяло така пълнокръвно и на български. Не пропускайте да забележите и звукописа – точно там, където му е мястото. Наслаждавайте се!

Кублай хан

Превел Александър Шурбанов

Във Ксанаду сам Кублай хан
издигнал приказен палат
и в ширни пещери разлян,
се стичал в мрачен океан
там Алф, потокът свят.
Дор десет мили плодна пръст
ограждал зид околовръст –
градини пъстри с лъкатушни бари
между благоуханни дървеса
и лесове като бърдата стари
покрай поляни в слънчева роса.

Но ах, онази романтична бездна,
разполовила хълма нелюдим!
Чутовен кът! Една жена ли чезна
в такова място посред нощ беззвездна
по тайния си призрачен любим!
Из тази грозна паст, безспир кипяща,
земята запъхтяна в миг изпраща
от глъбините свои на възбог
един полузадавен водоскок
с безброй отломъци – като градушка
или извита над харман вихрушка
и сред скали танцуващи така
избликва в миг свещената река.
Пет мили лъкатуши и се гъне
свещената река през лес и дол,
дорде след пещерния си юдол
вдън океана мъртъв с рев потъне.
И в този рев дочува Кублай хан
дедите му да прорицават бран!
Палатът приказен замята
сянката си над вълните,
гдето екнат с мярка слята
изворът и пещерите.
Такова чудо е за приказ вред –
палат от слънце с пещери от лед!

Една девица с цитра звънка
в бляна ми веднъж изгря –
тя беше абисинска дева
и ме ощастливи с напева
за планината Абора.
Да можех пак да чувам
гласа ѝ вътре в мен,
аз щях така да възликувам,
че с напева вдъхновен
щях в ефира да извая
свод слънчев с пещери от лед,
та да го зърнат и в омая
да викнат: Вижте, вижте тая
коса развяна, образ блед!
Триж обходете го отвред
и в уплах свят очи склонете,
че той е пил роса от цвете
и се е хранил с райски мед.

“Английска поезия в превод на Александър Шурбанов”. ИК “Обсидиан”, 1995.

Т. С. Елиът: Имената на котки

Неотдавна “котешката” поезия на Елиът излезе за пръв път на български – но в превод, пред който много от познатите ми онемяха; а пък аз, понеже рядко си мълча, написах ето тази рецензия. В интерес на истината, толкова се ядосах, че седнах да подхвана дълго отлаганото и вече съм готов да предложа свой превод на първото от тези остроумни стихотворения. Както се полага, насочил съм изрично вниманието си към римата и ритъма (ето ви анапест!)

Ще споделя три “хитрости” в този превод, които по принцип биха могли да са полезни и другиму.

Понеже тръгнах от рефрена, бързо си дадох сметка, че пълната рима ще наложи името “Джеймс” в оригинала да бъде заместено с някакво друго. Това е в реда на нещата, стига новото име да е от същия порядък. И така “Джеймс” стана на “Фред”.

Едно от местата, където издаденият превод буксува здраво в ритмическо отношение, е на думата “перпендикулярно”. С българското си ударение тя просто не се побира в анапест, каквото и да правим. Какъв е тогава проблемът да стане “отвесно”?

Краят на стихотворението откровено навлиза в словотворчество. “Effanineffable” е нещо, което трябва да намери достатъчно игрови аналог на български. Вместо да търся съвсем същото оплитане, реших да се възползвам от нашите лепящи се представки – и така се получи нещо, което хем звучи като възможна дума, хем си е нонсенс: “разбезизказано”.

Имената на котки

Имената на котки са цяла наука,
то не ти е игра, да речеш: ето на!
Та, дори да си кажеш: „Ех, този изкука“,
чуй: на котката трябват ѝ три имена!
Най-напред, има име за делнични цели,
като Питър, Огъстъс, Алонзо и Фред,
като Виктор и Джонатан, Джордж и Бил Бейли –
име сносно, практично, познато навред.
И по-модни има, за вкус деликатен;
за мъжки и дамски предлагам съвет:
Адмет и Електра, Деметра и Платон –
все сносни, практични, познати навред.
Но на котката име дължим интересно,
по-особено, по-достолепно от тез –
инак как ще изпъва опашка отвесно,
как ще пери мустаци с достойнство и чест?
Имена от подобен род имам дузина:
чуй Куаксо и Мункустрап, Корикопат
и дори Джелилорум и Бомбалурина –
уникални за целия котешки свят.
Но сред всички едно име все пак изпъква.
Ти си мислиш, че би го отгатнал? Нима?
Не, пред него човешкият разум замлъква,
ала котката пази го в тайна сама!
Ако видиш я как в самота размишлява,
то е всеки път, слушай ме, ето защо:
умът ѝ унесен сега съзерцава
тази мислена мисъл за името-то,
неизказано, казано,
разбезизказано,
скрито, единствено, Името-то.