Марк Странд: Стаята

Сигурен съм, че много от вас вече притежават чудесното преставително издание на Марк Странд, което излезе в късната есен. Нека прочетем заедно едно от стихотворенията, които ми допаднаха най-много. Напомня ми на Робърт Блай с тази зрелищна сюрреалистична образност (макар че ме привлякоха не толкова кравите, горящи като вестници, а дървените крила, които насиняват въздуха). При Блай обаче фойерверките като че ли идват малко в повече, Странд е по-обран, по-прицелен, по-интимен.

За превода нямам кой знае какво да отбележа, освен че има една дребна промяна в първата строфа – в оригинала слушателят не просто затваря очи, а заспива. Направено е сигурно за да не стане прекалено кратък този стих на български. Не съм сигурен доколко ми харесва това “се случва” в първия стих. После в английския се получава хубава игра на думи между “closets” и “open” в четвъртия стих, но точно това няма как да стане на български. Там Катя Митова е разменила множественото число – от гардероба го е прехвърлила към нещастията – и това ми се струва разумно решение. Изобщо, преводът успява да следва отблизо оригинала и в същото време звучи самостойно, ритмично, притежава собствена поезия. Добър пример как се превежда свободен стих.

mark-strand

Стаята

Превела от английски Катя Митова

Това е стара история и тя се случва
понякога зиме, понякога не.
Слушателят затваря очи и ето –
гардеробът на нещастията му се отваря

и бедите нахлуват в стаята му:
смърт на разсъмване, смърт в полунощ –
крилата им – дървени, насиняват въздуха,
сенките им – разлятото мляко, което светът оплаква.

Имаме нужда от изненадващи завършеци;
в зеленото поле, където кравите горят като вестници,
където фермерът гледа втренчено, без да помръдва,
където нищо, когато се случи, не е достатъчно ужасно.

Марк Странд. “Частица от бурята”. ИК “Факел експрес”, 2016.

Тиодор Ретки: Плужек

Този голям поет излезе неотдавна на български под името “Теодор Рьотке” и в не особено убедителен превод. Но както и да е. Стихотворението, което аз си харесах, изобщо не е от най-известните, но ме впечатли с хипнотичната игра на привличане и отвращение, с рязко избухналата ярост в третата строфа, а и като цяло с изобретателната си метафорика. Тук през конфликта с натрапника плужек се прокрадва дори някаква погнуса от сблъсъка със собственото детство, а това, съгласете се, е рядко срещано нещо. Свободният стих изкушава към буквален превод, но това изкушение трябва в някаква степен да се овладее, за да зазвучи и на български увереният ритъм на оригинала. Има още една важна причина да не се превежда буквално. Текстът видимо работи с алитерация на “sl” – съчетание, което в английския притежава доста силна звукова символика – а и като цяло на “s”. Потърсих начин да предам нещичко от алитеративните внушения и в превода. Дори си подготвих списък с думи, съдържащи съответно “пл” и “хл” (плужеци и охлюви) – и изобщо заложих на комбинации от преградна и приблизителна съгласна. Някой ще каже, че съм използвал компенсация – т.е. че повторенията на звуци не са винаги на оригиналните места – но ми се струва, че в стихотворението на Ретки ефектът идва от цялостното натрупване, а не толкова от смислови двойки думи, свързани чрез алитерация.

mtiwnja4njmzntm2mtuzmtaw

Плужек

Превел от английски Ангел Игов

Как обичах един като теб в детството си!
С тези сребърни ивици и къщичката на гръб,
пътешестващ по плочките около кладенеца.
Копнеех да съм като него; бях
донякъде близък родственик
на пръстта, коленете ми стържеха
чакъла, носът ми беше все влажен.

Подхлъзна ли се плахо в тъмното,
знам, че не съм настъпил листо,
а теб – хлабав пръст от предишен живот,
оживялата хладна слуз,
тлъст продълговат придатък,
мудно запълзял в мократа трева,
гризящ сърцето на градината ми.

И не щеш да умреш прилично!
Излиташ през ножовете на косачката ми
като късчета пушена змиорка или сурова стрида,
и аз бързам, изпаднал в ярост, да свърша,
и те търкам, и те стържа над изтривалката,
парченцата мъртва плът засядат под частите;
или, отровен, се тътриш, бяла плюнка оплел по пътеката –
красива, по своему, като живак –
и се смаляваш до нещо невзрачно:
удавена муха или паяк.

Със сигурност в някой живот съм бил жаба.
С прилепи, невестулки и червеи чувствам радостно родство.
Дори гъсеницата бих обичал, вредители всякакви.
Но теб, най-отвратителен,
Блейк би ли те нарекъл свят?

Елизабет Бишъп: Малко упражнение

Тази година за втори път водих работилница по превод на поезия в рамките на Ателието по превод, организирано от Фондация “Елизабет Костова” и Съюза на преводачите в България. Бях подготвил две стихотворения – едно на Елизабет Бишъп и едно на Шеймъс Хийни. В крайна сметка употребихме цялото си налично време за стихотворението на Бишъп, но така можахме да стигнем до работен вариант, който ви предлагам тук. Със сигурност има какво още да се дялка, но мисля, че резултатът е окуражаващ. Изобщо, смятам, че работилницата е сполучлив формат за превод на поезия, защото в това занимание изобретателността е особено важна; а в група от хора, отдадени на една задача, вероятността някому да хрумне нещо изобретателно е доста голяма. Същото стихотворение има и публикуван превод от Димитър Кенаров – ще е любопитно да сравним версиите.

Елизабет Бишъп

Малко упражнение

Превод от английски: колектив (виж по-долу).

Представи си как бурята блуждае неспокойно из небето
като куче, което си търси подслон,
слушай как ръмжи.

Представи си как изглеждат сега мангровите острови
разстлани там, глухи за гръмотевиците,
тъмни жилави семейства,

където тук-там чапла надига глава,
изтръсква пера, отправя бегла забележка,
почне ли водата да блести.

Помисли за булеварда и палмовите дръвчета,
забодени в редици, внезапно заприличали
на снопчета рибешки скелети.

Там вали. Булевардът
и разбитите тротоари с буренясали пукнатини
облекчени посрещат влагата, а морето – капките свежест.

Сега бурята отново отминава в низ
от малки, зле осветени бойни сцени,
които все се развиват другаде.

Представи си как някой спи на дъното на лодка,
вързана за мангров корен или мостова подпора,
представи си го невредим, почти незасегнат.

В работилницата по превод на поезия тази година участваха: Велина Минкова, Гергана Тодорова, Десислава Бошнакова, Екатерина Петрова, Женя Гундашева, Ирина Еневска, Ненко Цъцаров, Теодора Гандева, Христо Тодоров.

Ейдриън Рич: Ходеща по покривите

Ейдриън Рич е смятана за една от най-големите съвременни англоезични поетеси, но в България е доста непозната. Четири нейни стихотворения са включени навремето в антологията “Пир след тайната вечеря” в превод на Георги Белев – който към онзи момент вече е публикувал в свой превод Робърт Блай и Голуей Кинел, а няколко години по-късно ще издаде в САЩ антология с български поети. Преводът на това стихотворение е забележително точен. Дори малко прекалено точен – защото желанието му максимално близо да следва буквалните значения на оригинала го кара на места да пренебрегва ритъма. Английският оригинал звучи по-бързо и насечено. Отчасти това е естествено поради особеностите на двата езика; но внимателното сравнение показва как Белев в един момент изоставя анжамбманите, които така внимателно е предал в началото на стихотворението; а някои стихове в средата и към края със съвсем лека редакция биха зазвучали по-стегнато. Паралелът a shade of difference – not with indifference също би било хубаво да се запази. Но като цяло преводът на Белев е много почтен и смислен; можем само да съжаляваме, че не е направил повече стихотворения на Ейдриън Рич.Само заглавието наистина не ми харесва, просто не звучи естествено на български.
Впрочем, Ейдриън Рич има стихотворение, озаглавено A Valediction Forbidding Mourning – също като стихотворението на Джон Дън, което така харесахте. Нахакано е да репликираш Дън, но тя си беше такава.

Ходеща по покривите
На Денис Левертов

Над недовършените къщи
иде нощта. Строителите
стоят на покрива. Тихо е
след чуковете, а скрипците
висят отпуснати.
Мъжете горе са гиганти
върху разклатена палуба,
всеки миг вълна от мрак
ще се разбие в главите им.
Небето е разкъсано платно,
в което фигурите минават
увеличени – сенки
върху подпалена палуба.

Усещам се като тях там горе:
на показ, уголемена,
очаква се да си счупя врата.

Струваше ли си да полагам –
с безмерно усилие –
покрив, под който не мога да живея?
Всички тия проекти,
запълване на луфтове,
измервания, изчисления?
Един живот, който не съм избирала,
ме избра – даже
сечивата ми не стават
за това, което трябва да извърша.
Аз съм беззащитна, невежа,
гол човек, хукнал
по покривите,
който с малка разлика само
би могъл да седи под лампата
срещу кремавите тапети
и да чете – не с безразличие –
за един гол беззащитен човек,
хукнал по покривите.

Превод от английски Георги Белев
“Пир след тайната вечеря”. София: “Народна култура”, 1989

Джеймс Райт: Кука

Предполагам, че за мнозина от вас Джеймс Райт ще е ново име. Харесах този поет най-напред на български, когато преди доста години попаднах на няколкото негови неща в антологията „Пир след тайната вечеря“. Сега се връщам към него и отново го оценявам. Наглед това стихотворение разказва простичка, дори семпла история. Но всъщност говори за осъществената връзка с друго човешко същество сред ледения студ на пустата улица – за ужаса на изолацията и за неочаквания благослов на човечния жест. Минималистичният разговорен език много му помага: в този език уж няма „нищо“, съвсем както в описаната в началото сцена; и тъкмо затова ненадейното общение може да се прояви толкова решително.

Този минималистичен език хвърля и основното предизвикателство пред преводача. Ритъмът и музиката на разговорната реч понякога се предават по-мъчно на друг език, отколкото пищната образност. Но със сигурност най-трудният избор беше в първата строфа. В какъв смисъл е dead този сняг в Минеаполис? Думата всъщност има куп значения в най-различни комбинации, но dead snow си е, струва ми се, езиково изобретение на Джеймс Райт. Значението трябва да търсим някъде между мъртвото, инертното и безразличното, без да забравяме, че думичката освен всичко друго е и чисто подсилващ епитет. Известно време обмислях „глух сняг“ (като в dead sound), но в крайна сметка реших да посоча по-отчетливо основното значение на dead и се спрях на „мъртвешки сняг“.

Кука

Бях само младеж
тогава. В онази вечер
студът беше толкова зверски,
че нямаше нищо.
Нищо. Бях загазил
с жена и наоколо нямаше нищо –
само аз и мъртвешки сняг.

Стоях на един ъгъл
в Минеаполис, щурах се
напред-назад.
От някой ров вятър нахлу
по петите ми.
Автобусът за Сейнт Пол
тръгваше след три часа –
ако имах късмет.

И тогава младият сиукс
изплува до мен – белезите му
бяха на моите години.

Автобус няма да дойде
бая време, каза.
Имаш ли пари
да стигнеш у дома?

Какво ти е станало
с ръката? – отвърнах аз.
Той вдигна кука в страховитите звездни лъчи
и разсече вятъра.

А, това ли? – каза.
Сгафих с една жена. Ето,
вземи.

За вас някой слагал ли е
шейсет и пет цента
в кука,
за да ги постави
нежно
в премръзналата ви длан?

Взех ги.
Не от тези пари се нуждаех.
Но ги взех.

Емили Дикинсън: Сърцето иска – първо – Страсти…

Не се наложи да чакам дълго за колегиални включвания в “Анапест”. Този превод на Емили Дикинсън е от Димитър Кенаров. Дикинсън е ужасно трудна за превод – в тясното, пределно фрагментарно пространство на нейните стихове просто няма място за маневри, а всяка дума тежи страховито. Мисля обаче, че това стихотворение се е получило много находчиво на български.

* * *

Превел Димитър Кенаров

Сърцето иска – първо – Страсти,
Тъгата после – да Измами –
И после – Болкоуспокоителни
Да умъртви страданието –

 
И после – иска да заспи –
И после – ако това ще е
Инквизиторската воля –
Право на небитие –

Едуард Хърш: Стихотворенията на дядо ми

Ще започна този блог с едно стихотворение на Едуард Хърш. Защото се запознах тази година с него в Копривщица; защото е голям поет и стиховете му особено допадат на моя вкус; защото е на практика непознат в България и планирам да преведа едно “Избрано” от него. Едуард впрочем е автор и на една чудесна есеистична книга за поезията, която препоръчвам на всички – How to Read a Poem and Fall in Love with Poetry. На едно място в нея също става дума за изгубените стихотворения на дядо му.

Това стихотворение е много лично, но в същото време говори по универсален начин. Харесва ми колко е овладяно, харесва ми колко простичко изглежда на пръв поглед. Харесва ми и това, че си служи както с пълни, така и с приблизителни рими. Тази престорена небрежност като че ли засилва домашната атмосфера. Търсенето на приблизителни рими на български се оказа и най-трудната задача в превода, но мисля, че се получиха добре.

Стихотворенията на дядо ми

Помня, че ги пишеше отзад-напред,
на идиш – ситни, криви редове, като птици,
които сякаш изскачаха от страницата –
пърхащо ято тайнствени знаци.

После прилежно ги преписваше
по кориците на любимите си книги,
а аз и сестра ми лудувахме из къщата –
стражари и апаши, каубои и бандюги,

с индиански викове се прострелвахме
в коридора, имитирайки страх,
залитахме между окървавените стени
и рухваме в краката му с безумен смях.

Винаги смогваше да ни успокои,
целуваше ни над лакътя и двамата,
гушкаше ни… Вкъщи не се молехме,
но по-късно го чувах как в стаята

си говори с тих, разкъсващ шепот –
долавях само тревожен фон,
като прибоя на далечни вълни
или свистящи клони в задния двор.

С години заспивах така под ритъма
на гласа му, нагоре-надолу зареян,
изпълващ ме с изгубените му, злочести стихове:
бегъл полъх на крила, сподавено пеене.