Райнер Мария Рилке: Зрящият

Открих това стихотворение, когато бях на 14 и оттогава не съм спрял да го харесвам. Изобщо много обичам Рилке и зад идеята ми един ден да науча немски стои мотивацията, че ще мога да го чета в оригинал. Тъй като това още не е факт, коментарът на самия превод ще почака. Междувременно бих се радвал, ако някой може да се изкаже по същество за превода и го направи. Но все пак нека обърна внимание колко е ритмичен и естествен в прозодията, колко разнообразно всъщност звучи ямбът му. Освен това постига запомнящи се фрази, които спокойно звучат като сентенции.

Зрящият

Превел Стоян Бакърджиев, 1979

Откривам с поглед и със слух
следи от бури в дървесата,
които бият по стъклата
и чувам как далечината
шепти неща – но без приятел
или сестра за тях съм глух.

Там бурята лети, не спира
през времето, през оня лес.
Светът, без възраст във всемира,
с пейзажа като стих в псалтира –
мощ, вечност ми напомня днес.

В бой с дребното сме все заети,
а едрото се бори с нас.
Щом буря ни строши ръцете,
ще сме подобни на премети,
безименни, без собствен глас.

Надвиваме неща дребнави
и издребняваме сами,
а вечните и величави
не може никой да сломи.
Такъв е ангелът, когото
рисува Старият Завет:
и дяволите да връхлитат,
железни мускули да сплитат,
ще свири той по тях, защото
са инструмент за сърцевед.

А който е сразен така,
отказвайки се от борбата,
той прав пристъпя по земята –
велик чрез твърдата ръка,
която го оформя само.
Не иска слава на герой.
Когато нещо по-голямо
го порази: израства той.

rainer_maria_rilke2c_1900

Едуард Хърш: Стихотворенията на дядо ми

Ще започна този блог с едно стихотворение на Едуард Хърш. Защото се запознах тази година с него в Копривщица; защото е голям поет и стиховете му особено допадат на моя вкус; защото е на практика непознат в България и планирам да преведа едно “Избрано” от него. Едуард впрочем е автор и на една чудесна есеистична книга за поезията, която препоръчвам на всички – How to Read a Poem and Fall in Love with Poetry. На едно място в нея също става дума за изгубените стихотворения на дядо му.

Това стихотворение е много лично, но в същото време говори по универсален начин. Харесва ми колко е овладяно, харесва ми колко простичко изглежда на пръв поглед. Харесва ми и това, че си служи както с пълни, така и с приблизителни рими. Тази престорена небрежност като че ли засилва домашната атмосфера. Търсенето на приблизителни рими на български се оказа и най-трудната задача в превода, но мисля, че се получиха добре.

Стихотворенията на дядо ми

Помня, че ги пишеше отзад-напред,
на идиш – ситни, криви редове, като птици,
които сякаш изскачаха от страницата –
пърхащо ято тайнствени знаци.

После прилежно ги преписваше
по кориците на любимите си книги,
а аз и сестра ми лудувахме из къщата –
стражари и апаши, каубои и бандюги,

с индиански викове се прострелвахме
в коридора, имитирайки страх,
залитахме между окървавените стени
и рухваме в краката му с безумен смях.

Винаги смогваше да ни успокои,
целуваше ни над лакътя и двамата,
гушкаше ни… Вкъщи не се молехме,
но по-късно го чувах как в стаята

си говори с тих, разкъсващ шепот –
долавях само тревожен фон,
като прибоя на далечни вълни
или свистящи клони в задния двор.

С години заспивах така под ритъма
на гласа му, нагоре-надолу зареян,
изпълващ ме с изгубените му, злочести стихове:
бегъл полъх на крила, сподавено пеене.