Елизабет Бишъп: Малко упражнение

Тази година за втори път водих работилница по превод на поезия в рамките на Ателието по превод, организирано от Фондация “Елизабет Костова” и Съюза на преводачите в България. Бях подготвил две стихотворения – едно на Елизабет Бишъп и едно на Шеймъс Хийни. В крайна сметка употребихме цялото си налично време за стихотворението на Бишъп, но така можахме да стигнем до работен вариант, който ви предлагам тук. Със сигурност има какво още да се дялка, но мисля, че резултатът е окуражаващ. Изобщо, смятам, че работилницата е сполучлив формат за превод на поезия, защото в това занимание изобретателността е особено важна; а в група от хора, отдадени на една задача, вероятността някому да хрумне нещо изобретателно е доста голяма. Същото стихотворение има и публикуван превод от Димитър Кенаров – ще е любопитно да сравним версиите.

Елизабет Бишъп

Малко упражнение

Превод от английски: колектив (виж по-долу).

Представи си как бурята блуждае неспокойно из небето
като куче, което си търси подслон,
слушай как ръмжи.

Представи си как изглеждат сега мангровите острови
разстлани там, глухи за гръмотевиците,
тъмни жилави семейства,

където тук-там чапла надига глава,
изтръсква пера, отправя бегла забележка,
почне ли водата да блести.

Помисли за булеварда и палмовите дръвчета,
забодени в редици, внезапно заприличали
на снопчета рибешки скелети.

Там вали. Булевардът
и разбитите тротоари с буренясали пукнатини
облекчени посрещат влагата, а морето – капките свежест.

Сега бурята отново отминава в низ
от малки, зле осветени бойни сцени,
които все се развиват другаде.

Представи си как някой спи на дъното на лодка,
вързана за мангров корен или мостова подпора,
представи си го невредим, почти незасегнат.

В работилницата по превод на поезия тази година участваха: Велина Минкова, Гергана Тодорова, Десислава Бошнакова, Екатерина Петрова, Женя Гундашева, Ирина Еневска, Ненко Цъцаров, Теодора Гандева, Христо Тодоров.

Advertisements

Дерек Махон: Изоставена барака в графство Уексфорд

Знам, че отдавна не съм качвал свои преводи – но за целта трябваше някое стихотворение да ме обсеби. Това се случи с A Disused Shed in County Wexford на ирландския поет Дерек Махон (след като чух и прочетох шест варианта как се изговаря името му, реших засега да се спра на този, който е най-близък до изписването му).

Това се оказа прекрасно, но и страшно трудно за превод стихотворение. Готическа образност, резки смени на дикцията, коварна прозодия (уж свободен стих, но по-скоро разчупен ямб с инцидентно римуване), без да говорим за обичайните проблеми, свързани с дължината на думите и естественото словотворчество на английския език…

Затова реших да опитам нещо различно. Представям ви този превод като работна чернова и бих искал да получа мнение по някои от най-проблемните места. (Може и по други, но тук ще обърна внимание на онези, върху които наистина мислих много и все още изпитвам колебания). Ще ги посоча под текста на стихотворението и ще обясня как съм стигнал до съответното решение.

Derek-Mahon-007

Изоставена барака в графство Уексфорд

                          Нека не забравят нас, немощните души сред асфоделите.
                           Сеферис, „Митисторема“

                            На Дж. Г. Фаръл

Дори сега има места, където никне мисъл –
мини в Перу, изчерпани и предадени
на бавния часовник на конденза,
навеки уловено ехо, трепет
на диви цветя в подемна шахта;
колониални дворове, където вятърът
врата затръшва недотам уверено,
варосани пролуки там зад бъчвите
и костници по кучешките кътчета;
и изоставена барака в графство Уексфорд,

затулена зад опустял хотел:
сред корита и умивалници
хиляда гъби се тълпят пред една шпионка.
Това е тяхната единствена звезда –
или звезда в звездата им изрязва.
Какво да правят, освен да желаят?
Тъй много дни зад зелениките –
а в купа с облаци светът танцува валс.
Научени са на търпение и кротост
от свадите на врани по високото.

От гражданската война ни чакат
сред потното растително зловоние –
откакто сред хрущящ чакъл избяга
завинаги прогоненият миколог.
И оттогава светлината е шпионка,
кротко ръждясваща след дъжд.
Тук паяци сноват, мухи се стапят в плесен,
един път дневно може би се чува нещо –
зидът прокапва, камион на пътя тесен
обръща или някой виква изведнъж.

Смъртта познават: люспи бяла плът
се ронят в почвата-кърмилница;
кошмари ражда и това, и мрачният
режим на спарената, смрадна влага.
Онези до вратата стават здрави –
Дайте път! Дайте път!“
Останалите, в сенките на счупени
съдини и саксии, с хленч просещи
спасение – те чакат тъй отдавна,
че им остава само да посягат.

Половин век в мрака сам-сами –

сега ги сепва щракащият ключ
и скърцащите панти. Лунни влъхви,
ронливи затворници на стария режим,
тълпа трифиди с мрежести гърла, измъчени
от жажда и безсъние; с едва доловим
вик пред светналия взвод за разстрел
в телата трескави животът потреперва.
Порасли неестествено, храна за червея,
глави надигат искрено и с цел.

Виж, те ни молят по безмълвния си начин
да сторим нещо, да се застъпим за тях
или поне да не затваряме вратата.
Изгубени човеци от Треблинка и Помпей!
Спаси ни!“ – сякаш казват те. – „Недей
оставя Бог да ни остави, толкова
далеч дойдохме в болката и в тъмнината.
И ние имахме живот пред себе си.
Безгрижни приносителю на светломера,
нали не са ни били напразни теглилата!“

В първата строфа си позволих да вкарам думата “конденз”, която не присъства в речниците, но пък напълно е превзела устната реч. Направих го не само по ритмически съображения, но и защото се изкуших от принципа на Александър Шурбанов, че преводачът трябва да гледа малко напред в развитието на езика.

Пак в първата строфа се наложи да опростя образа на варелите за дъждовна вода, просто защото няма място за тях. Доста мислих за “погребенията на кости”, защото ми трябваше и приблизителната рима там. Харесвам си “костници по кучешките кътчета” – мисля, че алитерацията прави запомнящ се стих – но бих искал да получа и външно мнение.

Нататък сякаш тръгна по-лесно, но в  предпоследната строфа отново стана мъчно. Не бих си заложил главата какво точно трябва да означава “moonmen” и отчасти затова – но и заради ритъма – го обединих с “влъхвите”. Особено труден беше четвъртият стих, който малко съкратих и където дълго мислих над “web-throated”. Ех, това словообразуване на германските езици! И как може българската дума “паяжина” да е толкова дълга? Затова – “мрежести гърла”. На косъм бях да жертвам трифидите на Джон Уиндъм, но ги запазих.

Като че ли най-много в целия превод ме разколебава последният стих в тази същата строфа. Там трябва да има рима, макар в оригинала да е непълна. Всъщност търсих непълна или отместена (на друга гласна) рима за “разстрел”, от която думичка не искам да се лиша в края на съответния стих. Смятам, че “с цел” съхранява съществена част от смисъла на “gravity”, но въпросът е доколко стои там казано по този начин.

Обаче от агресивния ритъм в тази строфа смея да твърдя, че съм доволен.

В последната строфа се лиших от една рима (в първия стих) за да не насилвам смисъла и си позволих малко по-свободен превод на предпоследния стих, който ми се струва, че звучи добре.

Андрю Марвъл: На свенливата си възлюблена

От английските метафизически поети единствено Джон Дън е с адекватна рецепция на български език, другите просто ги няма. Не че това е чак толкова изненадващо; но все пак би ми се искало поне от чудния Андрю Марвъл да имаше повече преведени неща. Особено при положение, че този самотен превод на неговото най-прочуто стихотворение е, вярвам, сред най-хубавите преводи на Александър Шурбанов. Елегантността, еротичната закачка, самоиронията, кончетите – всичко, което прави голяма творба от иначе поредната вариация на темата carpe diem – всичко това го има в пълна мяра в българския текст. Е, добре, с едно съществено изключение: най-странният момент в оригинала, толкова обсъжданата “зеленчукова любов” в единайсетия стих, се е изгубила. (Ето тук някои интересни разсъждения по това кончето, които стигат до извода, че следва да си представим сладък картоф – но това нека не ни отвежда към популярния лексиконен стих “Любов, любов, варен картоф”). За сметка на това почти всяко друго сравнение с конкретен стих от оригинала разкрива бляскави преводачески решения. Да, разбира се, размерът е удължен с една стъпка до петостъпен ямб – съвсем разумно решение, за да се побере достатъчно смисъл в българския стих. Иначе вниманието към прозодията е забележително – звучна рима и запазени анжамбани точно на мястото им (например в стихове 6 и 26).

220px-Andrew_Marvell

На свенливата си възлюблена

Превел от английски Александър Шурбанов

Да имахме, миледи, свят и време,
не би била свенливостта ви бреме.
Мечтали бихме, както си седим,
деня любовен как да съкратим.
Край Ганг вий бихте сбирали рубини,
а аз край Хъмбър жалил бих с години
за вас. Обичал бих ви пет лета
преди потопа – и от любовта
очите ваши нека се отвръщат,
дорде евреите не се покръстят.
Тъй моята любов би расла бавно,
но безгранично като царство славно.
По сто години бих прославял взора
и челото ви ясно без умора,
по двеста бих отдал на всяка гръд
и още трийсет хиляди отвъд –
за всяка част по ера, чак додето
накрая ви разкрия и сърцето.
Че тази висша чест ви се полага
и аз не бих ви любил инак, драга.
Но зад гърба ми с тропот глух ме стряска
на времето крилатата каляска,
а пък пред нас в безкрайните предели
пустинята на Вечността се стели.
Ще се изгуби прелестта ви, знам,
а мойта песен ще заглъхне там –
под мрамора, и червей ще опита
девствеността ви, тъй усърдно крита.
Честта ви нежна в прах ще се превърне
и в пепелта лъстта ми ще посърне.
Да, гробът е спокоен, чуден край,
но в него никой не прегръща май.
Затуй сега, додето свежест здрава
като роса лицето ви огрява
и пламенната ви душа говори
с внезапни блясъци през всички пори,
доде са ясни нашите зеници,
подобно влюбените хищни птици
да глътнем времето си с буйна страст,
а не да креем в мудната му власт!
О, нека днешната си мощ и сладост
да съберем в едно кълбо от младост
и да се врежем с яростна охота
през  дверите железни на живота,
та щом не можем слънцето да спрем,
да го пришпорим колкото си щем!

“Английска поезия”. ИК “Обсидиан”, 1995.

Ейдриън Рич: Ходеща по покривите

Ейдриън Рич е смятана за една от най-големите съвременни англоезични поетеси, но в България е доста непозната. Четири нейни стихотворения са включени навремето в антологията “Пир след тайната вечеря” в превод на Георги Белев – който към онзи момент вече е публикувал в свой превод Робърт Блай и Голуей Кинел, а няколко години по-късно ще издаде в САЩ антология с български поети. Преводът на това стихотворение е забележително точен. Дори малко прекалено точен – защото желанието му максимално близо да следва буквалните значения на оригинала го кара на места да пренебрегва ритъма. Английският оригинал звучи по-бързо и насечено. Отчасти това е естествено поради особеностите на двата езика; но внимателното сравнение показва как Белев в един момент изоставя анжамбманите, които така внимателно е предал в началото на стихотворението; а някои стихове в средата и към края със съвсем лека редакция биха зазвучали по-стегнато. Паралелът a shade of difference – not with indifference също би било хубаво да се запази. Но като цяло преводът на Белев е много почтен и смислен; можем само да съжаляваме, че не е направил повече стихотворения на Ейдриън Рич.Само заглавието наистина не ми харесва, просто не звучи естествено на български.
Впрочем, Ейдриън Рич има стихотворение, озаглавено A Valediction Forbidding Mourning – също като стихотворението на Джон Дън, което така харесахте. Нахакано е да репликираш Дън, но тя си беше такава.

Ходеща по покривите
На Денис Левертов

Над недовършените къщи
иде нощта. Строителите
стоят на покрива. Тихо е
след чуковете, а скрипците
висят отпуснати.
Мъжете горе са гиганти
върху разклатена палуба,
всеки миг вълна от мрак
ще се разбие в главите им.
Небето е разкъсано платно,
в което фигурите минават
увеличени – сенки
върху подпалена палуба.

Усещам се като тях там горе:
на показ, уголемена,
очаква се да си счупя врата.

Струваше ли си да полагам –
с безмерно усилие –
покрив, под който не мога да живея?
Всички тия проекти,
запълване на луфтове,
измервания, изчисления?
Един живот, който не съм избирала,
ме избра – даже
сечивата ми не стават
за това, което трябва да извърша.
Аз съм беззащитна, невежа,
гол човек, хукнал
по покривите,
който с малка разлика само
би могъл да седи под лампата
срещу кремавите тапети
и да чете – не с безразличие –
за един гол беззащитен човек,
хукнал по покривите.

Превод от английски Георги Белев
“Пир след тайната вечеря”. София: “Народна култура”, 1989

Джон Дън: Прощални думи: за забрана на скръбта

Нека се разходим малко по-назад във времето и да стигнем до английските метафизически поети. Всъщност от тях по-сериозно превеждан е единствено Джон Дън (впрочем любимец на Т. С. Елиът, чийто нов български превод посрещнахме съвсем наскоро). Трудностите в превода на Дън са много; мисълта му е сложна, а тропите гъсти, натоварени с множество смисли, които едновременно ги разтягат в различни посоки. А английският език е все пак податлив на такова писане и поради кратките си думи, и поради зашеметяващата си склоност към словотворчество. В този превод има места, където Кристин Димитрова е успяла като че ли да побере въможно най-много смисъл в краткия стих – дори ако това не винаги е съвсем точно смисълът на оригинала. Това стихотворение се слави с две особено “шантави” разгърнати метафори (наричани още кончети – това е точният превод на английския термин conceit). Едната представя влюбените като двете рамена на пергел; другата обяснява как душите се раздалечават, без да се разделят – като златен лист, който в процеса на коване става все по-тънък. Преводачката правилно е съсредоточила усилията си върху  тези два момента и сложността им е не само запазена, а предадена със завидна яснота. Извън тях, стихотворението несъмнено стои стройно – всъщност може би малко твърде стройно, стихът на Дън е всъщност доста начупен, с повече анжамбмани, той съзнателно страни от прекомерната мелодичност, която би могла да заглуши изказванията му. Като общо впечатление преводът се отличава с по-свободен подход, което някъде доста му помага, но поне за един пропуск аз лично съжалявам: в третата строфа не става дума за “трус в небесата”, а за “трептенето на сферите”; това действително е важно да се запази във възможно най-точен вид, защото отвежда читателя към цялата онази старинна философска идея за Musica universalis. Движението на душите дори тук, на земята, се свързва с благородната музика на сферите (откъдето впрочем произхожда душата, нали така). “Трусът в небесата” зачертава целия този важен план. Давам си обаче сметка, че преводаческите усилия наистина са били насочени към други места в стихотворението и там резултатът е впечатляващ.

 

ПРОЩАЛНИ ДУМИ: ЗА ЗАБРАНА НА СКРЪБТА

Превела от английски Кристин Димитрова

Тъй както праведният мъж
безмълвно пред смъртта линее
и някой казва “Отведнъж
предаде дух”, друг – “Още не е”:

така да се споим, без звук,
без рой сълзи, без скръбен зов,
без погледът на всеки тук
да граби нашата любов.

Размърдването на земята
събужда страх, а и въпроси,
но трусът горе в небесата,
макар могъщ, беди не носи.

Досадните подлунни люде
се влюбват земно, самотата
при тях успява да прокуди
опорите на сетивата.

Но обичта ни – толкоз фина,
скрепена с мисли безизкусни –
не се дели наполовина,
ведно с очи, ръце и устни.

Душите ни, единство свято,
не се разкъсват в таз раздяла,
а ще се стелят като злато,
ковано тънко до премала.

Те две са, колкото са две
и рамената на пергела –
духът ми в кръг край теб снове,
а ти към мен си се навела.

И все във центъра стоиш,
когато надалеч блуждая,
и пътя ми с лице следиш
до връщането ми накрая.

С теб, твърдо рамо в свят менлив,
намирам дирята си точна;
кръгът ми стана устойчив
и свършва там, където почна.

Джон Дън. “Анаграмата”. ИК “Обсидиан”, 1999.

Николай Гумильов: Заблудилият се трамвай

Николай Гумильов е малко странен поет, чиято обич към декоративното като че ли се бие с изчистената поетика на  жена му Анна Ахматова и на третия голям в кръга на акмеистите, Осип Манделщам. Има обаче някои негови стихотворения, които действително харесвам и това е едно от тях. Превода на Георги Рупчев намирам за силен, но все пак леко неравен. Гледан откъм прозодията, той подхожда доста смело към особения стих, който можем да четем като неправилен трисричен размер, на моменти директно влизащ в тоническо стихосложение. Оригиналът подчертано е много по-близо до правилната силаботоника; но, придвижвайки го към тониката, дали пък Рупчев не постига нещо ценно? Никъде в българския превод този сложен стих не звучи насилено – напротив, доближава се изкусително близо до разговорната реч, както и предполага “уличната” тема на тази своеобразна урбанистична реплика към “Пияният кораб” на Рембо. В известен смисъл преводът актуализира формата на оригинала. Иначе в конкретни стихове се наблюдават някои отлични попадения, но и места, където преводът изостава от оригинала. (Сравнете “заковаващото” изказване: “Остановите, вагоновожатый,/остановите сейчас трамвай” с приказливото “Спрете водачо, спрете колата,/спрете колата, спрете тозчас.”) А самият финал, струва ми се, остава малко неясен на български. Към силните страни пък трябва да прибавим добрите рими: смислени и без своеволия. Още за Рупчев като преводач освен като поет можете да прочетете в блога на Иван Ланджев, а ето тук е и предговорът на самия Рупчев към двуезичното издание с поезията на Гумильов.

220px-Ngumil

Заблудилият се трамвай

Превод от руски Георги Рупчев

В улица непозната увлечен,
чух грак на врани в самия край,
и звън на лютни, и гръм далечен:
право пред мен летеше трамвай.

Как качих се, и днес не разбирам,
бе и тогава загадка за мен,
но по въздуха огнена диря
той оставяше посред бял ден.

Бе се загубил – буря крилата
на времената в тъмната паст…
Спрете, водачо, спрете колата,
спрете колата, спрете тозчас.

Късно. Стената е заобиколена,
прелетяхме през палмовите гори,
там, над Нева, над Нил и Сена
профучахме по мостове три.

Мярна се в миг през стъклото и смръщен
впи поглед в нас без капчица смут
старият просяк – да, онзи същият,
дето почина лани в Бейрут.

Де съм? В притома бие сърцето,
шепне тревожно в отговор глух:
виждаш гара, отдето да купиш билета
за Индията на своя Дух.

Зарзаватчийница виждам, табелка
и всяка буква страшно кърви,
вместо гулии тук, вместо зелки –
зная, продават мъртвешки глави.

С рубашка червена, с лице като виме,
отсече палачът и мойта глава,
на дъното, заедно с други, без име,
в коша му лепкав се озова.

Уличка, къща, ограда позната,
и посивяла трева виждам аз…
Спрете, водачо, спрете колата,
спрете колата, спрете тозчас!

Машенка, тук си живяла и пяла,
за мен, годеника, килим тъка,
де е гласът ти, твоето тяло,
как да повярвам в смъртта ти така!

Как ли си стенала, моя светице,
а аз, напомаденото конте,
отивах да се представя на императрицата
и не се срещнах повече с теб.

Вече разбрах, че за нас свободата
е само отвъден избликнал зрак,
хора и сенки стоят пред вратата
на всепланетния зоопарк.

Внезапно вятър – познат и влажен…
И зад моста връхлита зад мен
длан на конник с ръкавица желязна,
копита две конски на здрав постамент.

Вярна опора, твърд православна,
Исакий в небето е устремен,
там ще отслужа молебен за здраве
на Машенка – и панихида за мен.

И пак на сърцето е винаги тежко,
боли да живееш, не стига дъхът…
Машенка, аз и не бях се досещал,
че тъй обичат и тъй скърбят.

 

Робер Деснос: Така мечтах за теб

Има по-гръмки имена сред френските сюрреалисти, но някак винаги съм предпочитал Деснос. Според твърде скромния ми френски преводът изглежда смислово точен; но вярвам, че би могъл да си спести няколко инверсии, които затрудняват разбирането. (Подчертана е склонността на българските преводачи към инверсията – признавам, и аз понякога съм прибягвал до нея, но в римувана силаботоника, докато в свободен стих рядко може да се спечели нещо с подобен ход). Има друго, което леко ме озадачава, но то излиза извън рамките на българския превод. Оригиналното стихотворение намирам в 29 стиха, организирани в строфи, докато в най-различни преводи броят на стиховете и строфите се разминава – не само на български, но и на английски, на руски и на испански. Не липсват сегменти от текста, а стиховете се оказват с различна дължина и граница, което естествено задава и различен ритъм. Може би текстът все пак съществува в няколко редакции? Ако някой има информация, нека я сподели. Това наистина е едно от последните стихотворения на Деснос, открито у него при смъртта му след освобождаването на концлагера Терезиенщат (и може да се чете като предсмъртно послание). Нищо чудно, ако в ръкописа има неясноти.

idesnos001p1

Така мечтах за теб

Превод от френски Бойко Ламбовски

Така мечтах за теб, че стана вече нереална.
Дали все още мога да докосна това
трептящо тяло, да целуна зараждането на гласа
любим по твойте устни?
Така мечтах за теб, че моите ръце, привикнали
все сянката ти да прегръщат, не биха
очертали вече на тялото ти формите, когато
се кръстосат на гърдите ми.
И пред реалността безспорна на всичко, дето
ме следи и управлява от толкоз дни и толкова
години, ще се превърна в сянка без съмнение.
О, крехко равновесие.
Така мечтах за теб, че вече няма сигурно
да се събудя. Спя стоешком и тялото ми е изложено
на всичките житейски и любовни проявления,
и теб – единствената, имаща цена за мен – могъл бих
да докосна с устни по устните, челото и лицето
като за първи път.
Така мечтах за теб и бродих, и говорих,
така прегръщах твоя призрак, че днес не ми
остава нищо друго, освен да бъда призрак
между призраци, да бъда сянка, сто пъти по-тъмна
от сянката, която се разхожда и ще се разхожда
весело в живота ти, в часовника му слънчев.

Робер Деснос. “Пространствата на съня.” ИК “Христо Ботев”, 1994