Шеймъс Хийни: Наказание

Това стихотворение, едно от най-прочутите на Шеймъс Хийни, ме преследва от поне 15 години. Реших най-сетне да направя опит да го преведа, дори ако е обречен да си остане само опит, защото Хийни е изключително труден, а на някои места – практически непреводим. Силата на тази поезия е преди всичко в лексиката, в тези извадени сякаш от някаква дълбока древност думи, които са пределно точни и тежки, като воденични камъни, не само по смисъл, но и по звучене. Поне това е усещането при прочит, а когато се опитваш да анализираш и преведеш един такъв текст, откриваш, че на места рационалният прочит е доста труден. В „Punishment” има ярки примери за такава убийствено точна непрозрачност:

…your brain’s exposed
and darkened combs,
your muscles’ webbing…

Все пак, след като внимателно гледах снимки на мумифицираното тяло, вдъхновило Хийни, бих дръзнал да твърдя, че става дума за (медените) пити на мозъка и за вървите на мускулите.

_69557387_69557386Подобен е случаят в четвъртата строфа, където пък се появяват два същински кенинга: oak-bone, brain-firkin. Смисълът им се проумява в контекста, визуализацията пак помага, но при превод в традиция, на която кенингът е чужд, е необходимо доста сериозно насиле върху езика. Принудих се да опростя и този доста нахален образ, cauled in tar („caul” е старовремска прилепнала шапчица или остатък от плацентата по главата на новородено), но приемам предложения за по-точен превод.

Не на последно място, стихът на Хийни е доста къс и отсечен, което, както знаем, трудно се постига на нашия широк, славянски език. Не си позволих да избирам умишлено кратки думи, защото лексикалната точност ми беше приоритет. Затова по-скоро се постарах да опростя на места синтаксиса, търсейки по-сбит и суров изказ.

Тук можете да чуете как Шеймъс Хийни чете стихотворението и да видите как изглежда въпросното тяло, изкопано от археолозите.

Шеймъс Хийни

Наказание

Усещам как тегли
примката тила
и врата ѝ, вятъра
по голата ѝ предница.

Той прави зърната ѝ
на два кехлибара,
разтърсва крехките въжа
на ребрата ѝ.

Виждам нейното удавено
тяло в тресавището,
камъка на шията,
прътовете, клоните.

Под които е била
обелена фиданка,
но днес изкопана –
кост като дъб, черепът – буре;

обръснатата ѝ глава –
черно стърнище,
очите – превързани,
примката – пръстен,

съхранил
спомена за любовта.
Прелюбодейко малка,
преди да те накажат,

ти бе лененоруса,
недохранена, лицето ти –
чер катран – бе хубаво.
Моя жертво изкупителна,

почти те обикнах,
но знам: бих хвърлил
камъните на мълчанието.
Аз съм изкусният воайор

на тъмните, оголени
пити на твоя мозък,
вървите на мускулите
и номерираните кости:

аз, който гледах ням как
сестрите ти – изменнички,
оваляни в катран,
ридаят до оградите

и бих отвърнал поглед
в цивилизован потрес,
ала разбирам точното,
племенно, интимно отмъщение.

Seamus Heaney

Punishment

I can feel the tug
of the halter at the nape
of her neck, the wind
on her naked front.

It blows her nipples
to amber beads,
it shakes the frail rigging
of her ribs.

I can see her drowned
body in the bog,
the weighing stone,
the floating rods and boughs.

Under which at first
she was a barked sapling
that is dug up
oak-bone, brain-firkin:

her shaved head
like a stubble of black corn,
her blindfold a soiled bandage,
her noose a ring

to store
the memories of love.
Little adulteress,
before they punished you

you were flaxen-haired,
undernourished, and your
tar-black face was beautiful.
My poor scapegoat,

I almost love you
but would have cast, I know,
the stones of silence.
I am the artful voyeur

of your brains exposed
and darkened combs,
your muscles’ webbing
and all your numbered bones:

I who have stood dumb
when your betraying sisters,
cauled in tar,
wept by the railings,

who would connive
in civilized outrage
yet understand the exact
and tribal, intimate revenge.

Advertisements

Еудженио Монтале: “Може би някое утро…”

А този път ще имате удоволствието да прочетете едно от най-известните стихотворения на Монтале в нашия съвместен превод с Евелина Митова.

Това стихотворение (тук може да се чуе в прочит на Монтале) отразява характерното за Монтале усещане, че светът е илюзия; че реалността е прожектирана пред нас измама. И че може би само някой – поет или пиян – ще прозре в стъклената яснота на утринта същината на тази илюзия. Той обаче ще запази тайната за себе си, неизречена, и ще остави хората – несъзнателни – да гледат прожекцията. Този платонически образ е събран в едва осем стиха, и то с рима.

В крайна сметка с Евелина решихме да се направим на Далчев и Муратов, и да опитаме общ превод на това стихотворение. Най-напред Евелина направи буквален превод от италиански, след което седнахме (дистанционно) да мислим върху него. Без да си го казваме изрично, явно ни ръководеше желанието да останем смислово най-близо до оригинала, като в същото време търсим и на български особената, чепата мелодика на Монтале. Но съзнателно взехме радикално решение: отказахме се от настоятелната българска традиция да се превежда всеки възможен стих в силаботоника. (Апропо, интересно ще е някой да изследва началата на тази практика, навярно свързани с утвърждаването на силаботониката и в българската поезия в края на XIX век). Традиционният италиански стих е силабически, т.е. основан на равен брой срички, но това стихотворение така или иначе не е написано в „правилен“ стих, затова и в нашия превод не е. Това особено важи за първата строфа, в която търсихме също резкия анжамбан и непълната рима от оригинала.

Един от най-костеливите орехи беше фразата „s’accamperanno di gitto“. Характерни за Монтале са плътните, смислово натоварени и същевременно образни, кратки изрази. Освен това Монтале често прибягва до особени езикови формули, любим негов извор е Данте, който звучи тежко и тържествено, отдалечено. И така, gètto е тъкмо такава поетична, стара форма на “удар, хвърляне” (например на камък). А глаголът пък означава “разполагам палатка; разполагам временен лагер”. Съгласихме се с един от английските преводи, който го интерпретира като suddenly collect, но потърсихме малко по-характерна лексика. На финала и късметът донякъде ни се усмихна: римуваната двойка consueto – segreto има съвсем точно съответствие на български: обичайна – тайна.

Трудна процедура беше, но се надяваме резултатът да ви хареса.

Forse un mattino andando in un’aria di vetro,
arida, rivolgendomi, vedrò compirsi il miracolo:
il nulla alle mie spalle, il vuoto dietro
di me, con un terrore di ubriaco.

Poi come s’uno schermo, s’accamperanno di gitto
alberi case colli per l’inganno consueto.
Ma sarà troppo tardi; ed io me n’andrò zitto
tra gli uomini che non si voltano, col mio segreto.

Превод: Евелина Митева и Ангел Игов

Може би някое утро, през стъклен зной както вървя,
ще се обърна и ще видя как става чудо:
празнотата зад мен, нищото зад гърба
ми ще съзра с пиянски ужас.

После отведнъж се сбират като на екран
дървета къщи хълмове, в заблуда обичайна.
Но ще е твърде късно; ще си тръгна смълчан
през хората, които не се обръщат, с моята тайна.

Т. С. Елиът: Последната битка на Ръмжигър

Ето още едно попълнение в новия превод на “Котките” на Елиът, който трябва да излезе напролет – живот и здраве, по времето, когато и мюзикълът гостува в София. Не знам дали съм прав, но реших, че трудните завои в това стихотворение трябва да се вземат на скорост – за да се получи колоритният му хумор и да не го спъват досадни грапавини. Затова и някой може да каже, че съм търсил преди всичко ефектни решения, но все пак смея да твърдя, че и точността не е пострадала. Естествено, римите в преводите на тези стихотворения трябва да са пълнозвучни, защото иначе не биха могли да носят сами по себе си хумористичен заряд.

Най-много ме измъчиха имената на котараците. С Growltiger нямах никакви съмнения, той си тръгна като Ръмжигър, но това обуслови и превода на останалите имена. Надявам се, че улавяте играта на думи в “Чизмърмор” (Grumbuskin съдържа елементите “grumble” и “buskin”, което всъщност е старинен модел ботуш – и тук се запитах защо думата “чизми” няма единствено число). Griddlebone се оказа най-трудното име. “Griddlecake” принципно е палачинка и известно време търсих някакъв кокалест аналог… Но в крайна сметка спазих същия комбинативен принцип, който приложих към останалите имена.

У нас, логично, не е много известен пиратският метод на екзекуция, който англичаните наричат “to walk the plank”, така че там се наложи малко по-обяснителен превод.

На самия край, в интерес на метриката, Victoria Dock се превърна в своя непосредствен съсед Royal Albert Dock.

growltiger___version_2_by_crymsonwolfe

Последната битка на Ръмжигър

Ръмжигър беше главорез, пътуваше на шлеп:
сред всички бродещи котаци той бе най-свиреп.
От Грейвсенд чак до Оксфорд му се знаеха делата
и с гордост се зовеше той „Кошмарът на реката“.

Не се преструваше на мил и нямаше фасон
с прокъсания си кожух и торбест панталон;
останал бе с едно ухо; и свъсена закана
към тоя свят враждебен бе в едно око събрана.

Из Родърхайд говореха за него с шепот плах,
а в Патни и във Хамърсмит тресяха се от страх.
Укрепвай курника, заключвай глупавата гъска,
когато долети слухът: „Ръмжигър чух да фъска!“

Уви за птичето, беглец от тесния кафез,
уви за неразумния разглезен пекинез,
уви за бандикута – пришълец от край далечен,
уви за всеки котарак, с Ръмжигър в бой въвлечен!

Но винаги най-злостен бе към котки-чужденци,
докрай безмилостен бе той към тия пришълци.
Персийци и сиамци в страх трепереха, защото
навремето сиамец бе отхапал му ухото.

В една спокойна лятна нощ, наситена с игра,
на Моулзи беше шлепът и луната го огря.
Той люшкаше се с прилива, от лунни ласки гален
и ето че Ръмжигър стана май сантиментален.

Помощникът му Чизмърмор не бе на своя пост –
в „Камбаната“ на Хемптън, казват, вдигал тост след тост;
а боцманът му Въртибрут – и той със ситна крачка
се бе изнизал в двора на „Лъва“ да дебне плячка.

И от носа на своя шлеп Ръмжигър беше взрян
усърдно и внимателно във лейди Косттиган.
Разгулните моряци спяха в койки и бъчонки –
а тихо плъзнаха в нощта към тях сиамски джонки.

Ръмжигър, сляп и глух, бе цял пленен от Косттиган,
а звучният му баритон пробуди в нея блян;
наивно се настрои за разтуха тя самата –
но сто зеници вече отразяваха луната!

Все по-наблизо джонките заграждаха ги в кръг,
ала от толкоз врагове не долетя и „гък“.
Дуетът влюбен пееше с опасност за живота –
бе всеки с нож и вилица сред вражеската флота!

По знак от Гилбърт, дивият монголски екипаж
сред взрив от фойерверки взе съда на абордаж.
От салове и джонки връхлетяха като чума,
залоствайки заспалите моряци долу в трюма.

Тогава лейди Косттиган изписка в страх голям
и насред битката сама офейка, срам не срам.
Комай избяга с лекота; знам, че не се удави –
ала пред кръг от мечове Ръмжигър се изправи.

Притиснат от редиците безмилостна войска,
принуди се да тръгне към вълните по дъска.
Десетки жертви той самият хвърлил бе през борда
и бе наказан най-подир от тая дива орда.

О, в Уапинг тая новина донесе радост вред,
танц почна в Хенли на брега и също в Мейдънхед.
Въртяха плъхове на шиш по Роял Албърт Док
и официален празник бе оповестен в Банкок.

Тиодор Ретки: Плужек

Този голям поет излезе неотдавна на български под името “Теодор Рьотке” и в не особено убедителен превод. Но както и да е. Стихотворението, което аз си харесах, изобщо не е от най-известните, но ме впечатли с хипнотичната игра на привличане и отвращение, с рязко избухналата ярост в третата строфа, а и като цяло с изобретателната си метафорика. Тук през конфликта с натрапника плужек се прокрадва дори някаква погнуса от сблъсъка със собственото детство, а това, съгласете се, е рядко срещано нещо. Свободният стих изкушава към буквален превод, но това изкушение трябва в някаква степен да се овладее, за да зазвучи и на български увереният ритъм на оригинала. Има още една важна причина да не се превежда буквално. Текстът видимо работи с алитерация на “sl” – съчетание, което в английския притежава доста силна звукова символика – а и като цяло на “s”. Потърсих начин да предам нещичко от алитеративните внушения и в превода. Дори си подготвих списък с думи, съдържащи съответно “пл” и “хл” (плужеци и охлюви) – и изобщо заложих на комбинации от преградна и приблизителна съгласна. Някой ще каже, че съм използвал компенсация – т.е. че повторенията на звуци не са винаги на оригиналните места – но ми се струва, че в стихотворението на Ретки ефектът идва от цялостното натрупване, а не толкова от смислови двойки думи, свързани чрез алитерация.

mtiwnja4njmzntm2mtuzmtaw

Плужек

Превел от английски Ангел Игов

Как обичах един като теб в детството си!
С тези сребърни ивици и къщичката на гръб,
пътешестващ по плочките около кладенеца.
Копнеех да съм като него; бях
донякъде близък родственик
на пръстта, коленете ми стържеха
чакъла, носът ми беше все влажен.

Подхлъзна ли се плахо в тъмното,
знам, че не съм настъпил листо,
а теб – хлабав пръст от предишен живот,
оживялата хладна слуз,
тлъст продълговат придатък,
мудно запълзял в мократа трева,
гризящ сърцето на градината ми.

И не щеш да умреш прилично!
Излиташ през ножовете на косачката ми
като късчета пушена змиорка или сурова стрида,
и аз бързам, изпаднал в ярост, да свърша,
и те търкам, и те стържа над изтривалката,
парченцата мъртва плът засядат под частите;
или, отровен, се тътриш, бяла плюнка оплел по пътеката –
красива, по своему, като живак –
и се смаляваш до нещо невзрачно:
удавена муха или паяк.

Със сигурност в някой живот съм бил жаба.
С прилепи, невестулки и червеи чувствам радостно родство.
Дори гъсеницата бих обичал, вредители всякакви.
Но теб, най-отвратителен,
Блейк би ли те нарекъл свят?

Дерек Махон: Изоставена барака в графство Уексфорд

Знам, че отдавна не съм качвал свои преводи – но за целта трябваше някое стихотворение да ме обсеби. Това се случи с A Disused Shed in County Wexford на ирландския поет Дерек Махон (след като чух и прочетох шест варианта как се изговаря името му, реших засега да се спра на този, който е най-близък до изписването му).

Това се оказа прекрасно, но и страшно трудно за превод стихотворение. Готическа образност, резки смени на дикцията, коварна прозодия (уж свободен стих, но по-скоро разчупен ямб с инцидентно римуване), без да говорим за обичайните проблеми, свързани с дължината на думите и естественото словотворчество на английския език…

Затова реших да опитам нещо различно. Представям ви този превод като работна чернова и бих искал да получа мнение по някои от най-проблемните места. (Може и по други, но тук ще обърна внимание на онези, върху които наистина мислих много и все още изпитвам колебания). Ще ги посоча под текста на стихотворението и ще обясня как съм стигнал до съответното решение.

Derek-Mahon-007

Изоставена барака в графство Уексфорд

                          Нека не забравят нас, немощните души сред асфоделите.
                           Сеферис, „Митисторема“

                            На Дж. Г. Фаръл

Дори сега има места, където никне мисъл –
мини в Перу, изчерпани и предадени
на бавния часовник на конденза,
навеки уловено ехо, трепет
на диви цветя в подемна шахта;
колониални дворове, където вятърът
врата затръшва недотам уверено,
варосани пролуки там зад бъчвите
и костници по кучешките кътчета;
и изоставена барака в графство Уексфорд,

затулена зад опустял хотел:
сред корита и умивалници
хиляда гъби се тълпят пред една шпионка.
Това е тяхната единствена звезда –
или звезда в звездата им изрязва.
Какво да правят, освен да желаят?
Тъй много дни зад зелениките –
а в купа с облаци светът танцува валс.
Научени са на търпение и кротост
от свадите на врани по високото.

От гражданската война ни чакат
сред потното растително зловоние –
откакто сред хрущящ чакъл избяга
завинаги прогоненият миколог.
И оттогава светлината е шпионка,
кротко ръждясваща след дъжд.
Тук паяци сноват, мухи се стапят в плесен,
един път дневно може би се чува нещо –
зидът прокапва, камион на пътя тесен
обръща или някой виква изведнъж.

Смъртта познават: люспи бяла плът
се ронят в почвата-кърмилница;
кошмари ражда и това, и мрачният
режим на спарената, смрадна влага.
Онези до вратата стават здрави –
Дайте път! Дайте път!“
Останалите, в сенките на счупени
съдини и саксии, с хленч просещи
спасение – те чакат тъй отдавна,
че им остава само да посягат.

Половин век в мрака сам-сами –

сега ги сепва щракащият ключ
и скърцащите панти. Лунни влъхви,
ронливи затворници на стария режим,
тълпа трифиди с мрежести гърла, измъчени
от жажда и безсъние; с едва доловим
вик пред светналия взвод за разстрел
в телата трескави животът потреперва.
Порасли неестествено, храна за червея,
глави надигат искрено и с цел.

Виж, те ни молят по безмълвния си начин
да сторим нещо, да се застъпим за тях
или поне да не затваряме вратата.
Изгубени човеци от Треблинка и Помпей!
Спаси ни!“ – сякаш казват те. – „Недей
оставя Бог да ни остави, толкова
далеч дойдохме в болката и в тъмнината.
И ние имахме живот пред себе си.
Безгрижни приносителю на светломера,
нали не са ни били напразни теглилата!“

В първата строфа си позволих да вкарам думата “конденз”, която не присъства в речниците, но пък напълно е превзела устната реч. Направих го не само по ритмически съображения, но и защото се изкуших от принципа на Александър Шурбанов, че преводачът трябва да гледа малко напред в развитието на езика.

Пак в първата строфа се наложи да опростя образа на варелите за дъждовна вода, просто защото няма място за тях. Доста мислих за “погребенията на кости”, защото ми трябваше и приблизителната рима там. Харесвам си “костници по кучешките кътчета” – мисля, че алитерацията прави запомнящ се стих – но бих искал да получа и външно мнение.

Нататък сякаш тръгна по-лесно, но в  предпоследната строфа отново стана мъчно. Не бих си заложил главата какво точно трябва да означава “moonmen” и отчасти затова – но и заради ритъма – го обединих с “влъхвите”. Особено труден беше четвъртият стих, който малко съкратих и където дълго мислих над “web-throated”. Ех, това словообразуване на германските езици! И как може българската дума “паяжина” да е толкова дълга? Затова – “мрежести гърла”. На косъм бях да жертвам трифидите на Джон Уиндъм, но ги запазих.

Като че ли най-много в целия превод ме разколебава последният стих в тази същата строфа. Там трябва да има рима, макар в оригинала да е непълна. Всъщност търсих непълна или отместена (на друга гласна) рима за “разстрел”, от която думичка не искам да се лиша в края на съответния стих. Смятам, че “с цел” съхранява съществена част от смисъла на “gravity”, но въпросът е доколко стои там казано по този начин.

Обаче от агресивния ритъм в тази строфа смея да твърдя, че съм доволен.

В последната строфа се лиших от една рима (в първия стих) за да не насилвам смисъла и си позволих малко по-свободен превод на предпоследния стих, който ми се струва, че звучи добре.

Джеймс Райт: Кука

Предполагам, че за мнозина от вас Джеймс Райт ще е ново име. Харесах този поет най-напред на български, когато преди доста години попаднах на няколкото негови неща в антологията „Пир след тайната вечеря“. Сега се връщам към него и отново го оценявам. Наглед това стихотворение разказва простичка, дори семпла история. Но всъщност говори за осъществената връзка с друго човешко същество сред ледения студ на пустата улица – за ужаса на изолацията и за неочаквания благослов на човечния жест. Минималистичният разговорен език много му помага: в този език уж няма „нищо“, съвсем както в описаната в началото сцена; и тъкмо затова ненадейното общение може да се прояви толкова решително.

Този минималистичен език хвърля и основното предизвикателство пред преводача. Ритъмът и музиката на разговорната реч понякога се предават по-мъчно на друг език, отколкото пищната образност. Но със сигурност най-трудният избор беше в първата строфа. В какъв смисъл е dead този сняг в Минеаполис? Думата всъщност има куп значения в най-различни комбинации, но dead snow си е, струва ми се, езиково изобретение на Джеймс Райт. Значението трябва да търсим някъде между мъртвото, инертното и безразличното, без да забравяме, че думичката освен всичко друго е и чисто подсилващ епитет. Известно време обмислях „глух сняг“ (като в dead sound), но в крайна сметка реших да посоча по-отчетливо основното значение на dead и се спрях на „мъртвешки сняг“.

Кука

Бях само младеж
тогава. В онази вечер
студът беше толкова зверски,
че нямаше нищо.
Нищо. Бях загазил
с жена и наоколо нямаше нищо –
само аз и мъртвешки сняг.

Стоях на един ъгъл
в Минеаполис, щурах се
напред-назад.
От някой ров вятър нахлу
по петите ми.
Автобусът за Сейнт Пол
тръгваше след три часа –
ако имах късмет.

И тогава младият сиукс
изплува до мен – белезите му
бяха на моите години.

Автобус няма да дойде
бая време, каза.
Имаш ли пари
да стигнеш у дома?

Какво ти е станало
с ръката? – отвърнах аз.
Той вдигна кука в страховитите звездни лъчи
и разсече вятъра.

А, това ли? – каза.
Сгафих с една жена. Ето,
вземи.

За вас някой слагал ли е
шейсет и пет цента
в кука,
за да ги постави
нежно
в премръзналата ви длан?

Взех ги.
Не от тези пари се нуждаех.
Но ги взех.

Т. С. Елиът: Имената на котки

Неотдавна “котешката” поезия на Елиът излезе за пръв път на български – но в превод, пред който много от познатите ми онемяха; а пък аз, понеже рядко си мълча, написах ето тази рецензия. В интерес на истината, толкова се ядосах, че седнах да подхвана дълго отлаганото и вече съм готов да предложа свой превод на първото от тези остроумни стихотворения. Както се полага, насочил съм изрично вниманието си към римата и ритъма (ето ви анапест!)

Ще споделя три “хитрости” в този превод, които по принцип биха могли да са полезни и другиму.

Понеже тръгнах от рефрена, бързо си дадох сметка, че пълната рима ще наложи името “Джеймс” в оригинала да бъде заместено с някакво друго. Това е в реда на нещата, стига новото име да е от същия порядък. И така “Джеймс” стана на “Фред”.

Едно от местата, където издаденият превод буксува здраво в ритмическо отношение, е на думата “перпендикулярно”. С българското си ударение тя просто не се побира в анапест, каквото и да правим. Какъв е тогава проблемът да стане “отвесно”?

Краят на стихотворението откровено навлиза в словотворчество. “Effanineffable” е нещо, което трябва да намери достатъчно игрови аналог на български. Вместо да търся съвсем същото оплитане, реших да се възползвам от нашите лепящи се представки – и така се получи нещо, което хем звучи като възможна дума, хем си е нонсенс: “разбезизказано”.

Имената на котки

Имената на котки са цяла наука,
то не ти е игра, да речеш: ето на!
Та, дори да си кажеш: „Ех, този изкука“,
чуй: на котката трябват ѝ три имена!
Най-напред, има име за делнични цели,
като Питър, Огъстъс, Алонзо и Фред,
като Виктор и Джонатан, Джордж и Бил Бейли –
име сносно, практично, познато навред.
И по-модни има, за вкус деликатен;
за мъжки и дамски предлагам съвет:
Адмет и Електра, Деметра и Платон –
все сносни, практични, познати навред.
Но на котката име дължим интересно,
по-особено, по-достолепно от тез –
инак как ще изпъва опашка отвесно,
как ще пери мустаци с достойнство и чест?
Имена от подобен род имам дузина:
чуй Куаксо и Мункустрап, Корикопат
и дори Джелилорум и Бомбалурина –
уникални за целия котешки свят.
Но сред всички едно име все пак изпъква.
Ти си мислиш, че би го отгатнал? Нима?
Не, пред него човешкият разум замлъква,
ала котката пази го в тайна сама!
Ако видиш я как в самота размишлява,
то е всеки път, слушай ме, ето защо:
умът ѝ унесен сега съзерцава
тази мислена мисъл за името-то,
неизказано, казано,
разбезизказано,
скрито, единствено, Името-то.