Еудженио Монтале: Блед, да пладнуваш

Този път ще опитам нещо различно – имам си гост-коментатор в лицето на Евелина Митева. Помолих я да коментира едно от най-известните стихотворения на Монтале, което има на български два превода, много различни един от друг по замисъл и изпълнение. Следва нейната уводна бележка за Монтале и сравнението, което прави между двата превода, поднесени в таблицата. А междувременно ви подготвяме и малка изненада.

Еудженио Монтале (1896 – 1981) е един от големите класици на италианската литература. По една или друга причина Монтале е по-малко познат в България, макар да има два превода на негова поезия на български: веднъж е преведен от Атанас Далчев и Александър Муратов през 1967, а съвсем наскоро се появи и в нов превод на един от големите български преводачи от италиански, Божан Христов (“Крайбрежия и други стихотворения”, изд. “Гутенберг” 2015). Въпреки това, когато го потърсих в книжарницата, се наложи да повторя името му няколко пъти (“Монтале. Както го чувате. Мон-та-ле. М-о-н-т-а-л-е. Еудженио Монтале. Как така го нямате?”). Съвременник на много по-популярните у нас Константинос Кавафис и Хорхе Луис Борхес, Еудженио Монтале упражнява за италианската литература същата тяга както Кавафис за гръцката и Борхес изобщо за латиноамериканската литература. И също като тях той стъпва върху традицията, от която гради една нова поетична метафизика. През 1975 година получава Нобелова награда за литература.

Знаковата му стихосбирка Ossi di seppia (“Кости на сепия”) се появява през 1925 година и съдържа само двадесет и три, подбрани със строгост и внимание стихотворения. Поезията му обаче се чете лесно, тъй като е кратка, привидно семпла и много музикална, а това прави Монтале любим поет за много италианци. Въпреки че твори в периода на футуризма, Монтале често използва традиционни рима и ритъм, асонанси и дисонанси, изгражда образи, които се открояват с яснота и достъпност. Същевременно тези семпли образи носят изключителна тематична многопластовост. В дълбочина се наслагват лексика и теми от Данте, ключови философски въпроси като идентичността на съществуване и същност, въпросът за илюзорността на света. Точно тази синкретична многопластовост, както и съзнателното изграждане на поетика, базирана върху ритмика и старателно подбрани, редки думи правят поезията на Монтале изключително трудна за превод.

Блед, да пладнуваш…

Блед, да пладнуваш, в сянката укрит
на някой нажежен градински зид,
да слушаш между тръни изсушени
свирни на кос, на змии шумолене.

Да дебнеш върволиците на мравча челяд
в напуканата почва как пълзят,
червени – ту се сплитат, ту разделят
на малките ръкойки по върхът.

Да гледаш през листака още свеж
как трепка нейде люспесто морето,
дордето на жътварки острият цвъртеж
се носи като удар на чукчета.

И тръгнал в ослепителната светлина,
с почуда тъжна да усещаш във сърцето
как целия живот със свойта тежина
е в следването на една стена,
набучена с парчета остри от шишета.

Превод: Атанас Далчев и Александър Муратов (1967)

Meriggiare pallido e assorto
presso un rovente muro d’orto,
ascoltare tra i pruni e gli sterpi
schiocchi di merli, frusci di serpi.

Nelle crepe del suolo o su la veccia
spiar le file di rosse formiche
ch’ora si rompono ed ora s’intrecciano
a sommo di minuscole biche.

Osservare tra frondi il palpitare
lontano di scaglie di mare
mentre si levano tremuli scricchi
di cicale dai calvi picchi.

E andando nel sole che abbaglia
sentire con triste meraviglia
com’è tutta la vita e il suo travaglio
in questo seguitare una muraglia
che ha in cima cocci aguzzi di bottiglia.

[Да пладнуваш блед и замислен]

Да пладнуваш блед и замислен
край горещия зид на градината
и да чуваш в трънливите храсти
как говорят косове и шумолят змии.

Да дебнеш в пукнатините на земята,
по стъблата и по клонака
как ту се скупчват, ту разделят
червените върволици на мравките.

Да наблюдаваш през зелени върхари
как морето люлее люспи в далечината,
сред скърцащите трели на гласовити
жътвари по върховете плешиви.

И ако се вгледаш в ослепителното слънце,
ще се почувстваш удивен, но и тъжен,
че целият живот, ведно със страданието,
е само вървеж покрай една стена,
покрита отгоре с остри парчета стъкло.

Превод: Божан Христов (2015)

Преводът на Далчев и Муратов на Meriggiare pallido e assorto запазва оригиналната схема на римуване, макар и с отклонение от нея в третата строфа. Преводът е доста успешен и съдържателно, като само на две места се налага да направи компромис, за да влезе в ритъма. Става дума за последния стих на третата строфа: “дордето на жътварки острият цвъртеж // се носи като удар на чукчета.” В този случай по-коректен е преводът на Божан Христов: “сред скърцащите трели на гласовити // жътвари по върховете плешиви.” Въпросните “жътварки” и “жътвари” са, разбира се, цикадите, средиземноморските скакалци, чието остро свирене пронизва голите, “плешиви” скали край морето. (И аз не знаех, но се оказа, че цикадите наистина се наричат и “жътварки” на български; може би тази употреба лека-полека се архаизира. – А. И.) Както “острият цвъртеж” (Далчев-Муратов), така и “скърцащите трели” (Б. Христов) си дават сметка и успяват да предадат струпването на съгласни у Монтале, макар че “цвъртеж” отговаря сякаш по-добре на наслагването на пронизителност и самота в пейзажа, отколкото “трели”. Иначе преводът на Божан Христов като цяло смислово следва по-отблизо оригинала, но това е възможно поради факта, че той се отказва изобщо от римата и мелодиката, така характерни за Еудженио Монтале. С минимални “жертви” към смисъла и на места дори с по-успешно синтезиране на оригиналния стих (напр. “почуда тъжна” vs. “удивен, но и тъжен”), римуваният превод на Далчев и Муратов се справя по-успешно с изискващия текст на Монтале.

Андрю Марвъл: На свенливата си възлюблена

От английските метафизически поети единствено Джон Дън е с адекватна рецепция на български език, другите просто ги няма. Не че това е чак толкова изненадващо; но все пак би ми се искало поне от чудния Андрю Марвъл да имаше повече преведени неща. Особено при положение, че този самотен превод на неговото най-прочуто стихотворение е, вярвам, сред най-хубавите преводи на Александър Шурбанов. Елегантността, еротичната закачка, самоиронията, кончетите – всичко, което прави голяма творба от иначе поредната вариация на темата carpe diem – всичко това го има в пълна мяра в българския текст. Е, добре, с едно съществено изключение: най-странният момент в оригинала, толкова обсъжданата “зеленчукова любов” в единайсетия стих, се е изгубила. (Ето тук някои интересни разсъждения по това кончето, които стигат до извода, че следва да си представим сладък картоф – но това нека не ни отвежда към популярния лексиконен стих “Любов, любов, варен картоф”). За сметка на това почти всяко друго сравнение с конкретен стих от оригинала разкрива бляскави преводачески решения. Да, разбира се, размерът е удължен с една стъпка до петостъпен ямб – съвсем разумно решение, за да се побере достатъчно смисъл в българския стих. Иначе вниманието към прозодията е забележително – звучна рима и запазени анжамбани точно на мястото им (например в стихове 6 и 26).

220px-Andrew_Marvell

На свенливата си възлюблена

Превел от английски Александър Шурбанов

Да имахме, миледи, свят и време,
не би била свенливостта ви бреме.
Мечтали бихме, както си седим,
деня любовен как да съкратим.
Край Ганг вий бихте сбирали рубини,
а аз край Хъмбър жалил бих с години
за вас. Обичал бих ви пет лета
преди потопа – и от любовта
очите ваши нека се отвръщат,
дорде евреите не се покръстят.
Тъй моята любов би расла бавно,
но безгранично като царство славно.
По сто години бих прославял взора
и челото ви ясно без умора,
по двеста бих отдал на всяка гръд
и още трийсет хиляди отвъд –
за всяка част по ера, чак додето
накрая ви разкрия и сърцето.
Че тази висша чест ви се полага
и аз не бих ви любил инак, драга.
Но зад гърба ми с тропот глух ме стряска
на времето крилатата каляска,
а пък пред нас в безкрайните предели
пустинята на Вечността се стели.
Ще се изгуби прелестта ви, знам,
а мойта песен ще заглъхне там –
под мрамора, и червей ще опита
девствеността ви, тъй усърдно крита.
Честта ви нежна в прах ще се превърне
и в пепелта лъстта ми ще посърне.
Да, гробът е спокоен, чуден край,
но в него никой не прегръща май.
Затуй сега, додето свежест здрава
като роса лицето ви огрява
и пламенната ви душа говори
с внезапни блясъци през всички пори,
доде са ясни нашите зеници,
подобно влюбените хищни птици
да глътнем времето си с буйна страст,
а не да креем в мудната му власт!
О, нека днешната си мощ и сладост
да съберем в едно кълбо от младост
и да се врежем с яростна охота
през  дверите железни на живота,
та щом не можем слънцето да спрем,
да го пришпорим колкото си щем!

“Английска поезия”. ИК “Обсидиан”, 1995.

Салваторе Куазимодо: Уличка

Куазимодо се появява в български превод в зенита на кариерата си – през 1961, две години след като му присъждат Нобеловата награда. Това не се случва особено често, така че придава допълнителна стойност на преводите на Драгомир Петров. Не владея италиански, но Куазимодо в българския си превод притежава особена езикова плътност – наистина имам чувството, че мога да пипна думите, а това ми се струва особено важно в работата върху поезия, която така радикално бяга от реториката и разточителството. Впрочем, от предговора и от други коментари на преводача личи, че той много добре съзнава приоритетите си. Специално подчертава значението на простия, изчистен от всякаква обяснителност синтаксис, който и в това стихотворение със скромни жестове изгражда страшно присъствена атмосфера. Може би на моменти езикът в тези преводи звучи малко остарял, но това не би трябвало да ни учудва: времевата дистанция е вече сериозна. Ще бъде интересно, ако някой може да коментира точността на превода.

Уличка

Превод от италиански Драгомир Петров

Понякога гласът ти ме зове
и в мен се будят непознати
води и небеса:
и мрежата от слънце се разплита
по твоите стени. А вечерта
люлее жълти лампи
във късните дюкяни – пълни
с тъга и морски вятър.

Бе някога:
протракваше на двора стан
и плач на кученца и на деца
долиташе от тъмнината.

О, уличка, в която всички къщи
една на друга тихо се обаждат
и не изпитват никога страха
да бъдеш сам във тъмнината!

Анна Ахматова: Вечер

Анна Ахматова е особена поетеса: от едва ли не банални неща успява да направи нещо сериозно. Българските преводи на големия Иван Николов като общо впечатление стоят много добре, стоят като напълно самостоятелни стихотворения и човек би рекъл, че са писани в оригинал на български. Тъкмо тук е уловката: при внимателно сравнение проличава, че са малко свободнички. Например в това стихотворение се губят златото на ресниците и стелещият се дим, за сметка на това се появява една съдбоносност на прегръдката, а смехът в очите става на хитра светлинка; прокрадва се и едно “боже мой”, което някак си не е за вярване, че го няма в оригинала, толкова е подходящо. Дали всичко това отива една степен по-нататък в интерпретацията? Вярно е, че Иван Николов някак успява да запази и предаде много добре цялостното внушение на стихотворението, като се отклонява само в детайлите. Обаче е вярно също така, че не само дяволът, а и поезията на Ахматова почти цялата е в детайлите. Доколко са съществени промените – всеки може да прецени сам. Струва си да се помисли дали не може да се направи и по-близък до оригинала превод, който да е също така силен сам по себе си. Но във всеки случай, струва ми се, че подходът на Иван Николов тук е по-добър от този, който съм срещал в английските преводи на Ахматова например: те следват много коректно смисъла на руския текст, но – както си е прието в онази традиция – рима и стъпка няма.

anna

Вечер

Превел Иван Николов

Звънеше музика отвред,
наляла в жилите ни тежест.
И остро на море и свежест
дъхтяха стридите във лед.

И той ми каза: “Аз съм твой!”
До мойта рокля се докосна.
Една прегръдка съдбоносна
не е такава, боже мой.

Ласкаят котките така
или ездачки гледат стройни…
За миг в очите му спокойни
припламна хитра светлинка.

Цигулките изплакват зов
и жалба някаква голяма:
“Изричай своя благослов –
за първи път сте с него двама.”

1913

Гийом Аполинер: Червенокосата красавица

Рекох си, че липсата на френска поезия в блога започва да става скандална и реших да заложа на това култово стихотворение. Към работата на Кирил Кадийски принципно съм чувал доста възражения, но си мисля, че Аполинер като цяло и “Червенокосата красавица” в частност стоят силно в негов превод. Ако не греша, в старото издание на Аполинер от 80-те това стихотворение е преведено от Драгомир Петров (също забележителен преводач) и ми е останал спомен за леко остаряло звучене. Ако някой разполага с този превод, ще е интересно да ги сравним.

А каква изненада: когато потърсих английски превод, намерих такъв от същия онзи Джеймс Райт, който толкова ме занимава напоследък. Ето как се навързват нещата.

apollinaire-bandage

Червенокосата красавица

Превел Кирил Кадийски

И ето ме пред вас съм целият човек изпълнен с разум
Живота опознал и всичко за смъртта узнал което може смъртният да знае
Изпитал радости и мъки в любовта
Понякога и свойто мнение успявал да наложи
Владеещ няколко езика
Пътувал доста по света
Воювал в Артилерията и в Пехотата
Ранен в главата трапаниран с хлороформ
Изгубил най-добрите си приятели в чудовищната битка
За старото и новото аз зная всичко тук което е способен сам човекът да научи
И без да мисля за войната днес
Заради нас приятели и между нас
Изричам своята присъда в тая дълга караница за Традиция и за Новаторство                                                       Порядък строг и Приключения
С уста изваяна по образ и подобие на Божата уста
Уста която е самият висш Порядък вие
Бъдете снизходителни когато ни сравнявате с ония
Които пример са били за Ред и Съвършенство
Да ние дето търсим вечно приключения
Не сме ви ние врагове
А само искаме да ви дарим с обширни и загадъчни владения
Където тайната сама разтваря се пред всеки който иска като цвят да я откъсне
Огньове нови има там с невиждани все още багри
И хиляди видения които трябва
Да претворим в реалност

Решени да изследваме благата на огромната страна където всичко се спотайва
Там можем да подгоним времето или обратно да го върнем
Смилете се над нас които вечно се сражаваме
По границите на безкрая и на бъдещите векове
Смилете се над наште грешки и над наште грехове
Смилете се

Но ето лятото сезонът на жестокост и на бяс
И мойта младост както пролетта е мъртва вече
О слънце времето на Разума пламтящ не е далече                                                                                  и чакам аз
За да го следвам ден и нощ да бързам упорит
След нежния и благороден образ да се нося
Той идва и привлича ме като магнит                                                                                              Той идва прелестен на вид                                                                                           Преобразен в червенокоса

Богиня с къдри чисто злато
Красива мълния която
Бушува с пламенни възторзи
Във вехнещите чайни рози

О смейте ми се смейте се на мен
Далечни и най-вече близки хора
Че има толкова неща които не посмях пред вас да кажа
Че има толкова неща които не можах от вас да кажа
Смилете се над мен

 

Александър Сергеевич Пушкин: Бесове

Мисля, че е редно да почетем снежната зима с нещо тематично и защо това да не бъде едно от най-прочутите стихотворения на Пушкин… Българския превод съм чел отдавна, но сега го съпоставих с оригинала и мисля, че Петър Велчев си е свършил добре работата. Може би на моменти преводът му е по-свободен, но пък това му позволява да запази свежестта и лекотата на оригинала. Ако стихотворението на Пушкин извлича силата си от едно странно съчетание на игривото и зловещото, то и българският вариант е съумял да го съхрани. За тази цел звучната рима, бързият ритъм и звукописът са много важни; и нищо чудно, че преводачът се е съсредоточил върху тях.

Бесове

Превел Петър Велчев

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Носи, носи ме шейната
и звънчето: звъннн! – звъни…
Как е страшно на душата
в непознати равнини.

“Хаде, кочияш!” – “Конете,
господарю, не вървят;
ослепях от ветровете
и затрупва ни снегът.
То човек да се отчае!
Май обърках пътя аз…
Някой бес ли си играе?
Ето го – кръжи край нас!

Виж го как лудува, писка,
плюе в мене и кълне
и в дола да блъсне иска
подивелите коне.
Ту е като стълб крайпътен,
прошумял за миг в нощта;
ту проблясва с пламък смътен
и изчезва в пустошта.”

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Чувствам – нямам сили вече,
а звънчето мигом – млък!
Спряхме… “Кой ли се изпречи?” –
“Знам ли? Пън ли или вълк?”

Плаче бурята, извива,
нервните коне пръхтят;
той в мъглата се укрива,
но очите му блестят.
И конете пак препускат,
и звънчето: звъннн! – звъни…
Гледам – духове се спускат
в заснежени равнини.

Уродливи, неспокойни,
в тази бяла пустота
литват бесове безбройни
като есенни листа…
Ех, че скръбно те запяват!
Накъде из този мрак?
Дух домашен ли опяват?
Вещица ли женят пак?

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
В небосвода се разпръсват
бесовете – рой след рой
и сърцето ми разкъсват
с жални викове и вой…

“Избрани творби”, ИК “Народна култура”, 1984

Самюъл Тейлър Колридж: Кублай хан

За мен – а и за мнозина други – това стихотворение е еталон за превод на поезия. Заемайки се с текст, който хвърля – и смислово, и звуково – огромно предизвикателство, Александър Шурбанов успява да бъде едновременно точен и смел, за да постигне българска версия със собствена поетична сила. На смелостта тук, особено в лексикалните решения, трябва да се обърне особено внимание, защото без нея стихотворението на Колридж не би заживяло така пълнокръвно и на български. Не пропускайте да забележите и звукописа – точно там, където му е мястото. Наслаждавайте се!

Кублай хан

Превел Александър Шурбанов

Във Ксанаду сам Кублай хан
издигнал приказен палат
и в ширни пещери разлян,
се стичал в мрачен океан
там Алф, потокът свят.
Дор десет мили плодна пръст
ограждал зид околовръст –
градини пъстри с лъкатушни бари
между благоуханни дървеса
и лесове като бърдата стари
покрай поляни в слънчева роса.

Но ах, онази романтична бездна,
разполовила хълма нелюдим!
Чутовен кът! Една жена ли чезна
в такова място посред нощ беззвездна
по тайния си призрачен любим!
Из тази грозна паст, безспир кипяща,
земята запъхтяна в миг изпраща
от глъбините свои на възбог
един полузадавен водоскок
с безброй отломъци – като градушка
или извита над харман вихрушка
и сред скали танцуващи така
избликва в миг свещената река.
Пет мили лъкатуши и се гъне
свещената река през лес и дол,
дорде след пещерния си юдол
вдън океана мъртъв с рев потъне.
И в този рев дочува Кублай хан
дедите му да прорицават бран!
Палатът приказен замята
сянката си над вълните,
гдето екнат с мярка слята
изворът и пещерите.
Такова чудо е за приказ вред –
палат от слънце с пещери от лед!

Една девица с цитра звънка
в бляна ми веднъж изгря –
тя беше абисинска дева
и ме ощастливи с напева
за планината Абора.
Да можех пак да чувам
гласа ѝ вътре в мен,
аз щях така да възликувам,
че с напева вдъхновен
щях в ефира да извая
свод слънчев с пещери от лед,
та да го зърнат и в омая
да викнат: Вижте, вижте тая
коса развяна, образ блед!
Триж обходете го отвред
и в уплах свят очи склонете,
че той е пил роса от цвете
и се е хранил с райски мед.

“Английска поезия в превод на Александър Шурбанов”. ИК “Обсидиан”, 1995.