Ейдриън Рич: Ходеща по покривите

Ейдриън Рич е смятана за една от най-големите съвременни англоезични поетеси, но в България е доста непозната. Четири нейни стихотворения са включени навремето в антологията “Пир след тайната вечеря” в превод на Георги Белев – който към онзи момент вече е публикувал в свой превод Робърт Блай и Голуей Кинел, а няколко години по-късно ще издаде в САЩ антология с български поети. Преводът на това стихотворение е забележително точен. Дори малко прекалено точен – защото желанието му максимално близо да следва буквалните значения на оригинала го кара на места да пренебрегва ритъма. Английският оригинал звучи по-бързо и насечено. Отчасти това е естествено поради особеностите на двата езика; но внимателното сравнение показва как Белев в един момент изоставя анжамбманите, които така внимателно е предал в началото на стихотворението; а някои стихове в средата и към края със съвсем лека редакция биха зазвучали по-стегнато. Паралелът a shade of difference – not with indifference също би било хубаво да се запази. Но като цяло преводът на Белев е много почтен и смислен; можем само да съжаляваме, че не е направил повече стихотворения на Ейдриън Рич.Само заглавието наистина не ми харесва, просто не звучи естествено на български.
Впрочем, Ейдриън Рич има стихотворение, озаглавено A Valediction Forbidding Mourning – също като стихотворението на Джон Дън, което така харесахте. Нахакано е да репликираш Дън, но тя си беше такава.

Ходеща по покривите
На Денис Левертов

Над недовършените къщи
иде нощта. Строителите
стоят на покрива. Тихо е
след чуковете, а скрипците
висят отпуснати.
Мъжете горе са гиганти
върху разклатена палуба,
всеки миг вълна от мрак
ще се разбие в главите им.
Небето е разкъсано платно,
в което фигурите минават
увеличени – сенки
върху подпалена палуба.

Усещам се като тях там горе:
на показ, уголемена,
очаква се да си счупя врата.

Струваше ли си да полагам –
с безмерно усилие –
покрив, под който не мога да живея?
Всички тия проекти,
запълване на луфтове,
измервания, изчисления?
Един живот, който не съм избирала,
ме избра – даже
сечивата ми не стават
за това, което трябва да извърша.
Аз съм беззащитна, невежа,
гол човек, хукнал
по покривите,
който с малка разлика само
би могъл да седи под лампата
срещу кремавите тапети
и да чете – не с безразличие –
за един гол беззащитен човек,
хукнал по покривите.

Превод от английски Георги Белев
“Пир след тайната вечеря”. София: “Народна култура”, 1989

Advertisements

Джон Дън: Прощални думи: за забрана на скръбта

Нека се разходим малко по-назад във времето и да стигнем до английските метафизически поети. Всъщност от тях по-сериозно превеждан е единствено Джон Дън (впрочем любимец на Т. С. Елиът, чийто нов български превод посрещнахме съвсем наскоро). Трудностите в превода на Дън са много; мисълта му е сложна, а тропите гъсти, натоварени с множество смисли, които едновременно ги разтягат в различни посоки. А английският език е все пак податлив на такова писане и поради кратките си думи, и поради зашеметяващата си склоност към словотворчество. В този превод има места, където Кристин Димитрова е успяла като че ли да побере въможно най-много смисъл в краткия стих – дори ако това не винаги е съвсем точно смисълът на оригинала. Това стихотворение се слави с две особено “шантави” разгърнати метафори (наричани още кончети – това е точният превод на английския термин conceit). Едната представя влюбените като двете рамена на пергел; другата обяснява как душите се раздалечават, без да се разделят – като златен лист, който в процеса на коване става все по-тънък. Преводачката правилно е съсредоточила усилията си върху  тези два момента и сложността им е не само запазена, а предадена със завидна яснота. Извън тях, стихотворението несъмнено стои стройно – всъщност може би малко твърде стройно, стихът на Дън е всъщност доста начупен, с повече анжамбмани, той съзнателно страни от прекомерната мелодичност, която би могла да заглуши изказванията му. Като общо впечатление преводът се отличава с по-свободен подход, което някъде доста му помага, но поне за един пропуск аз лично съжалявам: в третата строфа не става дума за “трус в небесата”, а за “трептенето на сферите”; това действително е важно да се запази във възможно най-точен вид, защото отвежда читателя към цялата онази старинна философска идея за Musica universalis. Движението на душите дори тук, на земята, се свързва с благородната музика на сферите (откъдето впрочем произхожда душата, нали така). “Трусът в небесата” зачертава целия този важен план. Давам си обаче сметка, че преводаческите усилия наистина са били насочени към други места в стихотворението и там резултатът е впечатляващ.

 

ПРОЩАЛНИ ДУМИ: ЗА ЗАБРАНА НА СКРЪБТА

Превела от английски Кристин Димитрова

Тъй както праведният мъж
безмълвно пред смъртта линее
и някой казва “Отведнъж
предаде дух”, друг – “Още не е”:

така да се споим, без звук,
без рой сълзи, без скръбен зов,
без погледът на всеки тук
да граби нашата любов.

Размърдването на земята
събужда страх, а и въпроси,
но трусът горе в небесата,
макар могъщ, беди не носи.

Досадните подлунни люде
се влюбват земно, самотата
при тях успява да прокуди
опорите на сетивата.

Но обичта ни – толкоз фина,
скрепена с мисли безизкусни –
не се дели наполовина,
ведно с очи, ръце и устни.

Душите ни, единство свято,
не се разкъсват в таз раздяла,
а ще се стелят като злато,
ковано тънко до премала.

Те две са, колкото са две
и рамената на пергела –
духът ми в кръг край теб снове,
а ти към мен си се навела.

И все във центъра стоиш,
когато надалеч блуждая,
и пътя ми с лице следиш
до връщането ми накрая.

С теб, твърдо рамо в свят менлив,
намирам дирята си точна;
кръгът ми стана устойчив
и свършва там, където почна.

Джон Дън. “Анаграмата”. ИК “Обсидиан”, 1999.

Николай Гумильов: Заблудилият се трамвай

Николай Гумильов е малко странен поет, чиято обич към декоративното като че ли се бие с изчистената поетика на  жена му Анна Ахматова и на третия голям в кръга на акмеистите, Осип Манделщам. Има обаче някои негови стихотворения, които действително харесвам и това е едно от тях. Превода на Георги Рупчев намирам за силен, но все пак леко неравен. Гледан откъм прозодията, той подхожда доста смело към особения стих, който можем да четем като неправилен трисричен размер, на моменти директно влизащ в тоническо стихосложение. Оригиналът подчертано е много по-близо до правилната силаботоника; но, придвижвайки го към тониката, дали пък Рупчев не постига нещо ценно? Никъде в българския превод този сложен стих не звучи насилено – напротив, доближава се изкусително близо до разговорната реч, както и предполага “уличната” тема на тази своеобразна урбанистична реплика към “Пияният кораб” на Рембо. В известен смисъл преводът актуализира формата на оригинала. Иначе в конкретни стихове се наблюдават някои отлични попадения, но и места, където преводът изостава от оригинала. (Сравнете “заковаващото” изказване: “Остановите, вагоновожатый,/остановите сейчас трамвай” с приказливото “Спрете водачо, спрете колата,/спрете колата, спрете тозчас.”) А самият финал, струва ми се, остава малко неясен на български. Към силните страни пък трябва да прибавим добрите рими: смислени и без своеволия. Още за Рупчев като преводач освен като поет можете да прочетете в блога на Иван Ланджев, а ето тук е и предговорът на самия Рупчев към двуезичното издание с поезията на Гумильов.

220px-Ngumil

Заблудилият се трамвай

Превод от руски Георги Рупчев

В улица непозната увлечен,
чух грак на врани в самия край,
и звън на лютни, и гръм далечен:
право пред мен летеше трамвай.

Как качих се, и днес не разбирам,
бе и тогава загадка за мен,
но по въздуха огнена диря
той оставяше посред бял ден.

Бе се загубил – буря крилата
на времената в тъмната паст…
Спрете, водачо, спрете колата,
спрете колата, спрете тозчас.

Късно. Стената е заобиколена,
прелетяхме през палмовите гори,
там, над Нева, над Нил и Сена
профучахме по мостове три.

Мярна се в миг през стъклото и смръщен
впи поглед в нас без капчица смут
старият просяк – да, онзи същият,
дето почина лани в Бейрут.

Де съм? В притома бие сърцето,
шепне тревожно в отговор глух:
виждаш гара, отдето да купиш билета
за Индията на своя Дух.

Зарзаватчийница виждам, табелка
и всяка буква страшно кърви,
вместо гулии тук, вместо зелки –
зная, продават мъртвешки глави.

С рубашка червена, с лице като виме,
отсече палачът и мойта глава,
на дъното, заедно с други, без име,
в коша му лепкав се озова.

Уличка, къща, ограда позната,
и посивяла трева виждам аз…
Спрете, водачо, спрете колата,
спрете колата, спрете тозчас!

Машенка, тук си живяла и пяла,
за мен, годеника, килим тъка,
де е гласът ти, твоето тяло,
как да повярвам в смъртта ти така!

Как ли си стенала, моя светице,
а аз, напомаденото конте,
отивах да се представя на императрицата
и не се срещнах повече с теб.

Вече разбрах, че за нас свободата
е само отвъден избликнал зрак,
хора и сенки стоят пред вратата
на всепланетния зоопарк.

Внезапно вятър – познат и влажен…
И зад моста връхлита зад мен
длан на конник с ръкавица желязна,
копита две конски на здрав постамент.

Вярна опора, твърд православна,
Исакий в небето е устремен,
там ще отслужа молебен за здраве
на Машенка – и панихида за мен.

И пак на сърцето е винаги тежко,
боли да живееш, не стига дъхът…
Машенка, аз и не бях се досещал,
че тъй обичат и тъй скърбят.

 

Робер Деснос: Така мечтах за теб

Има по-гръмки имена сред френските сюрреалисти, но някак винаги съм предпочитал Деснос. Според твърде скромния ми френски преводът изглежда смислово точен; но вярвам, че би могъл да си спести няколко инверсии, които затрудняват разбирането. (Подчертана е склонността на българските преводачи към инверсията – признавам, и аз понякога съм прибягвал до нея, но в римувана силаботоника, докато в свободен стих рядко може да се спечели нещо с подобен ход). Има друго, което леко ме озадачава, но то излиза извън рамките на българския превод. Оригиналното стихотворение намирам в 29 стиха, организирани в строфи, докато в най-различни преводи броят на стиховете и строфите се разминава – не само на български, но и на английски, на руски и на испански. Не липсват сегменти от текста, а стиховете се оказват с различна дължина и граница, което естествено задава и различен ритъм. Може би текстът все пак съществува в няколко редакции? Ако някой има информация, нека я сподели. Това наистина е едно от последните стихотворения на Деснос, открито у него при смъртта му след освобождаването на концлагера Терезиенщат (и може да се чете като предсмъртно послание). Нищо чудно, ако в ръкописа има неясноти.

idesnos001p1

Така мечтах за теб

Превод от френски Бойко Ламбовски

Така мечтах за теб, че стана вече нереална.
Дали все още мога да докосна това
трептящо тяло, да целуна зараждането на гласа
любим по твойте устни?
Така мечтах за теб, че моите ръце, привикнали
все сянката ти да прегръщат, не биха
очертали вече на тялото ти формите, когато
се кръстосат на гърдите ми.
И пред реалността безспорна на всичко, дето
ме следи и управлява от толкоз дни и толкова
години, ще се превърна в сянка без съмнение.
О, крехко равновесие.
Така мечтах за теб, че вече няма сигурно
да се събудя. Спя стоешком и тялото ми е изложено
на всичките житейски и любовни проявления,
и теб – единствената, имаща цена за мен – могъл бих
да докосна с устни по устните, челото и лицето
като за първи път.
Така мечтах за теб и бродих, и говорих,
така прегръщах твоя призрак, че днес не ми
остава нищо друго, освен да бъда призрак
между призраци, да бъда сянка, сто пъти по-тъмна
от сянката, която се разхожда и ще се разхожда
весело в живота ти, в часовника му слънчев.

Робер Деснос. “Пространствата на съня.” ИК “Христо Ботев”, 1994

Салваторе Куазимодо: Уличка

Куазимодо се появява в български превод в зенита на кариерата си – през 1961, две години след като му присъждат Нобеловата награда. Това не се случва особено често, така че придава допълнителна стойност на преводите на Драгомир Петров. Не владея италиански, но Куазимодо в българския си превод притежава особена езикова плътност – наистина имам чувството, че мога да пипна думите, а това ми се струва особено важно в работата върху поезия, която така радикално бяга от реториката и разточителството. Впрочем, от предговора и от други коментари на преводача личи, че той много добре съзнава приоритетите си. Специално подчертава значението на простия, изчистен от всякаква обяснителност синтаксис, който и в това стихотворение със скромни жестове изгражда страшно присъствена атмосфера. Може би на моменти езикът в тези преводи звучи малко остарял, но това не би трябвало да ни учудва: времевата дистанция е вече сериозна. Ще бъде интересно, ако някой може да коментира точността на превода.

Уличка

Превод от италиански Драгомир Петров

Понякога гласът ти ме зове
и в мен се будят непознати
води и небеса:
и мрежата от слънце се разплита
по твоите стени. А вечерта
люлее жълти лампи
във късните дюкяни – пълни
с тъга и морски вятър.

Бе някога:
протракваше на двора стан
и плач на кученца и на деца
долиташе от тъмнината.

О, уличка, в която всички къщи
една на друга тихо се обаждат
и не изпитват никога страха
да бъдеш сам във тъмнината!