Дилън Томас: Уши в кулите чуват

Тази неделя стихотворението е от Дилън Томас: странно, с ирационална образност и с дъх на мистика, както му подобава. Като сравнявам с оригинала, си мисля, че към иначе внушителния превод на Александър Шурбанов могат да се предявят някои претенции. Специално във втората строфа стихът на български е излязъл доста по-разлат – това, разбира се, е очаквано, с нашите дълги думи, но ми се струва, че търпи сгъстяване. Така се създава ритмическа разлика между строфите, която не е факт в оригинала (тяхното единство не идва само от тоническото стихосложение – трите ударения в стих, които са като цяло запазени и на български; обърнете внимание как английските стихове са освен това с почти еднаква дължина). Пак там не съм докрай убеден за превода на “out of sound” и “out of mind”. Обаче преводът има едно решаващо достойнство: отлично съхранява и предава този заклинателен, налудничав ропот на английското стихотворение, който е страшно въздействащ.

Уши в кулите чуват

Превел Александър Шурбанов

Уши в кулите чуват –
ръце роптаят по портите.
Очи изпод стряхата виждат –
пръсти върху ключалките.
Да отворя ли, или да чакам
сам до последния си ден,
невидим за очи на непознати
в тази бяла къща?
Ръце, какво ми носите –
отрова или грозде?

Отвъд този остров, обгърнат
от тънкото море на плътта
и от брега на костите,
лежи земя, недостижима за звука,
и хълми, за ума недостижими.
Ни птици, ни хвърчащи риби не смущават
безмълвния покой на моя остров.

Уши на този остров чуват –
вятърът прелита като огън.
Очи на този остров виждат –
кораби пристават вън от залива.
Да хукна ли към корабите
с вятъра в косите си,
или да чакам до последния си ден
и никакъв моряк да не посрещна?
Кораби, какво ми носите –
отрова или грозде?

Ръце по портите роптаят,
кораби пристават вън от залива,
дъжд плиска върху пясъка и керемидите.
Да пусна ли да влезе непознатият,
моряка да посрещна ли,
или да чакам до последния си ден?

Ръце на непознати и трюмове на кораби,
какво ми носите – отрова или грозде?

“Английска поезия в превод на Александър Шурбанов”. ИК “Обсидиан”, 1995.

Advertisements

Адам Загаевски: Каквото стана

Това кратко стихотворение ще пусна със съвсем краткия коментар, че направо би могло да послужи за епиграф към “Кротките”. А иначе самият Адам Загаевски се вписва много добре в блога ми, защото двама от вече публикуваните поети го ценят много високо – единият е неговият сънародник Чеслав Милош, а другият – Едуард Хърш.

Каквото стана

Превела от полски Силвия Борисова

Каквото стана, станало е – отдавна още.
Четири тона смърт лежат на тревата,
а сухите сълзи живеят сред листата в хербария.
Каквото стана, ще остане с нас
и с нас ще расте и ще се смалява.

Но ние трябва да живеем,
казва ръждясващият кестен.
Ние трябва да живеем,
пее щурецът.
Ние трябва да живеем,
шепне палачът.

Адам Загаевски. “Невидима ръка”. ИК “ДА”, 2015.

Александър Сергеевич Пушкин: Бесове

Мисля, че е редно да почетем снежната зима с нещо тематично и защо това да не бъде едно от най-прочутите стихотворения на Пушкин… Българския превод съм чел отдавна, но сега го съпоставих с оригинала и мисля, че Петър Велчев си е свършил добре работата. Може би на моменти преводът му е по-свободен, но пък това му позволява да запази свежестта и лекотата на оригинала. Ако стихотворението на Пушкин извлича силата си от едно странно съчетание на игривото и зловещото, то и българският вариант е съумял да го съхрани. За тази цел звучната рима, бързият ритъм и звукописът са много важни; и нищо чудно, че преводачът се е съсредоточил върху тях.

Бесове

Превел Петър Велчев

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Носи, носи ме шейната
и звънчето: звъннн! – звъни…
Как е страшно на душата
в непознати равнини.

“Хаде, кочияш!” – “Конете,
господарю, не вървят;
ослепях от ветровете
и затрупва ни снегът.
То човек да се отчае!
Май обърках пътя аз…
Някой бес ли си играе?
Ето го – кръжи край нас!

Виж го как лудува, писка,
плюе в мене и кълне
и в дола да блъсне иска
подивелите коне.
Ту е като стълб крайпътен,
прошумял за миг в нощта;
ту проблясва с пламък смътен
и изчезва в пустошта.”

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Чувствам – нямам сили вече,
а звънчето мигом – млък!
Спряхме… “Кой ли се изпречи?” –
“Знам ли? Пън ли или вълк?”

Плаче бурята, извива,
нервните коне пръхтят;
той в мъглата се укрива,
но очите му блестят.
И конете пак препускат,
и звънчето: звъннн! – звъни…
Гледам – духове се спускат
в заснежени равнини.

Уродливи, неспокойни,
в тази бяла пустота
литват бесове безбройни
като есенни листа…
Ех, че скръбно те запяват!
Накъде из този мрак?
Дух домашен ли опяват?
Вещица ли женят пак?

Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
В небосвода се разпръсват
бесовете – рой след рой
и сърцето ми разкъсват
с жални викове и вой…

“Избрани творби”, ИК “Народна култура”, 1984

Джеймс Райт: Кука

Предполагам, че за мнозина от вас Джеймс Райт ще е ново име. Харесах този поет най-напред на български, когато преди доста години попаднах на няколкото негови неща в антологията „Пир след тайната вечеря“. Сега се връщам към него и отново го оценявам. Наглед това стихотворение разказва простичка, дори семпла история. Но всъщност говори за осъществената връзка с друго човешко същество сред ледения студ на пустата улица – за ужаса на изолацията и за неочаквания благослов на човечния жест. Минималистичният разговорен език много му помага: в този език уж няма „нищо“, съвсем както в описаната в началото сцена; и тъкмо затова ненадейното общение може да се прояви толкова решително.

Този минималистичен език хвърля и основното предизвикателство пред преводача. Ритъмът и музиката на разговорната реч понякога се предават по-мъчно на друг език, отколкото пищната образност. Но със сигурност най-трудният избор беше в първата строфа. В какъв смисъл е dead този сняг в Минеаполис? Думата всъщност има куп значения в най-различни комбинации, но dead snow си е, струва ми се, езиково изобретение на Джеймс Райт. Значението трябва да търсим някъде между мъртвото, инертното и безразличното, без да забравяме, че думичката освен всичко друго е и чисто подсилващ епитет. Известно време обмислях „глух сняг“ (като в dead sound), но в крайна сметка реших да посоча по-отчетливо основното значение на dead и се спрях на „мъртвешки сняг“.

Кука

Бях само младеж
тогава. В онази вечер
студът беше толкова зверски,
че нямаше нищо.
Нищо. Бях загазил
с жена и наоколо нямаше нищо –
само аз и мъртвешки сняг.

Стоях на един ъгъл
в Минеаполис, щурах се
напред-назад.
От някой ров вятър нахлу
по петите ми.
Автобусът за Сейнт Пол
тръгваше след три часа –
ако имах късмет.

И тогава младият сиукс
изплува до мен – белезите му
бяха на моите години.

Автобус няма да дойде
бая време, каза.
Имаш ли пари
да стигнеш у дома?

Какво ти е станало
с ръката? – отвърнах аз.
Той вдигна кука в страховитите звездни лъчи
и разсече вятъра.

А, това ли? – каза.
Сгафих с една жена. Ето,
вземи.

За вас някой слагал ли е
шейсет и пет цента
в кука,
за да ги постави
нежно
в премръзналата ви длан?

Взех ги.
Не от тези пари се нуждаех.
Но ги взех.

Самюъл Тейлър Колридж: Кублай хан

За мен – а и за мнозина други – това стихотворение е еталон за превод на поезия. Заемайки се с текст, който хвърля – и смислово, и звуково – огромно предизвикателство, Александър Шурбанов успява да бъде едновременно точен и смел, за да постигне българска версия със собствена поетична сила. На смелостта тук, особено в лексикалните решения, трябва да се обърне особено внимание, защото без нея стихотворението на Колридж не би заживяло така пълнокръвно и на български. Не пропускайте да забележите и звукописа – точно там, където му е мястото. Наслаждавайте се!

Кублай хан

Превел Александър Шурбанов

Във Ксанаду сам Кублай хан
издигнал приказен палат
и в ширни пещери разлян,
се стичал в мрачен океан
там Алф, потокът свят.
Дор десет мили плодна пръст
ограждал зид околовръст –
градини пъстри с лъкатушни бари
между благоуханни дървеса
и лесове като бърдата стари
покрай поляни в слънчева роса.

Но ах, онази романтична бездна,
разполовила хълма нелюдим!
Чутовен кът! Една жена ли чезна
в такова място посред нощ беззвездна
по тайния си призрачен любим!
Из тази грозна паст, безспир кипяща,
земята запъхтяна в миг изпраща
от глъбините свои на възбог
един полузадавен водоскок
с безброй отломъци – като градушка
или извита над харман вихрушка
и сред скали танцуващи така
избликва в миг свещената река.
Пет мили лъкатуши и се гъне
свещената река през лес и дол,
дорде след пещерния си юдол
вдън океана мъртъв с рев потъне.
И в този рев дочува Кублай хан
дедите му да прорицават бран!
Палатът приказен замята
сянката си над вълните,
гдето екнат с мярка слята
изворът и пещерите.
Такова чудо е за приказ вред –
палат от слънце с пещери от лед!

Една девица с цитра звънка
в бляна ми веднъж изгря –
тя беше абисинска дева
и ме ощастливи с напева
за планината Абора.
Да можех пак да чувам
гласа ѝ вътре в мен,
аз щях така да възликувам,
че с напева вдъхновен
щях в ефира да извая
свод слънчев с пещери от лед,
та да го зърнат и в омая
да викнат: Вижте, вижте тая
коса развяна, образ блед!
Триж обходете го отвред
и в уплах свят очи склонете,
че той е пил роса от цвете
и се е хранил с райски мед.

“Английска поезия в превод на Александър Шурбанов”. ИК “Обсидиан”, 1995.

Паул Целан: Възхвала на далечността

Днес – едно злокобно и раздрусващо стихотворение на изумителния Паул Целан, изпратено ми от Емануил А. Видински. Оригиналът може да се прочете в този блог, заедно с френски превод.

Възхвала на далечността 

Превел Емануил А. Видински

В извора на очите ти
живеят мрежите на рибарите от езерото на лудостта.
В извора на очите ти
морето изпълнява своето обещание.

Тук хвърлям
сърцето, което пребивава сред хората,
дрехите си и блясъка на една клетва:

По-черен в черното, по-гол съм.
Едва в отстъпничеството съм верен.
Аз съм ти, когато съм себе си.

В извора на очите ти
се нося и мечтая за обир.

Мрежата улавя друга мрежа:
разделяме се прегърнати.

В извора на очите ти
обесеният удушва въжето.

(1948)

Чеслав Милош: Изповед

С какво да започнем новата година? Нека е нещо не прекалено приповдигнато. Понеже съм човек ироник, много ми допада ето това стихотворение на Чеслав Милош: то предлага определено неприповдигнат поглед към литературните занимания. За превода от полски няма как да се произнеса, но английската версия звучи почти по същия начин. (С едно интересно отклонение: в тринайсетия стих там се говори за ясновидство, а не за бистър поглед). Единствено се чудя защо в българския превод всички стихове започват с главна буква – така е и в целия публикуван сборник “На брега на реката” (който обаче и така си е страхотен).

Изповед

Превела Вера Деянова

Боже мой, обичах ягодовия конфитюр
И тъмната сладост на женското тяло.
Обичах и водката с лед, херингата в зехтин,
Уханието на карамфил и канела.
Какъв ти пророк от мене? Би ли могъл духът
Да осени такъв като мен? Толкова други
Бяха избрани с основание, защото са достоверни.
А на мен кой би повярвал? Та нали виждаха
Как се нахвърлям на ястията, изпразвам чашката
И лакомо гледам шията на келнерката.
С дефект и при това осъзнат. Жаден за величие,
Способен да го разпознае, където го срещне,
А въпреки това с недокрай бистър поглед.
Знаех какво остава за по-дребните като мен:
Празникът на кратки надежди, съборът на горделивци,
Турнирът на гърбавите, литературата.

1986