Емили Дикинсън: Сърцето иска – първо – Страсти…

Не се наложи да чакам дълго за колегиални включвания в “Анапест”. Този превод на Емили Дикинсън е от Димитър Кенаров. Дикинсън е ужасно трудна за превод – в тясното, пределно фрагментарно пространство на нейните стихове просто няма място за маневри, а всяка дума тежи страховито. Мисля обаче, че това стихотворение се е получило много находчиво на български.

* * *

Превел Димитър Кенаров

Сърцето иска – първо – Страсти,
Тъгата после – да Измами –
И после – Болкоуспокоителни
Да умъртви страданието –

 
И после – иска да заспи –
И после – ако това ще е
Инквизиторската воля –
Право на небитие –

Т. С. Елиът: Имената на котки

Неотдавна “котешката” поезия на Елиът излезе за пръв път на български – но в превод, пред който много от познатите ми онемяха; а пък аз, понеже рядко си мълча, написах ето тази рецензия. В интерес на истината, толкова се ядосах, че седнах да подхвана дълго отлаганото и вече съм готов да предложа свой превод на първото от тези остроумни стихотворения. Както се полага, насочил съм изрично вниманието си към римата и ритъма (ето ви анапест!)

Ще споделя три “хитрости” в този превод, които по принцип биха могли да са полезни и другиму.

Понеже тръгнах от рефрена, бързо си дадох сметка, че пълната рима ще наложи името “Джеймс” в оригинала да бъде заместено с някакво друго. Това е в реда на нещата, стига новото име да е от същия порядък. И така “Джеймс” стана на “Фред”.

Едно от местата, където издаденият превод буксува здраво в ритмическо отношение, е на думата “перпендикулярно”. С българското си ударение тя просто не се побира в анапест, каквото и да правим. Какъв е тогава проблемът да стане “отвесно”?

Краят на стихотворението откровено навлиза в словотворчество. “Effanineffable” е нещо, което трябва да намери достатъчно игрови аналог на български. Вместо да търся съвсем същото оплитане, реших да се възползвам от нашите лепящи се представки – и така се получи нещо, което хем звучи като възможна дума, хем си е нонсенс: “разбезизказано”.

Имената на котки

Имената на котки са цяла наука,
то не ти е игра, да речеш: ето на!
Та, дори да си кажеш: „Ех, този изкука“,
чуй: на котката трябват ѝ три имена!
Най-напред, има име за делнични цели,
като Питър, Огъстъс, Алонзо и Фред,
като Виктор и Джонатан, Джордж и Бил Бейли –
име сносно, практично, познато навред.
И по-модни има, за вкус деликатен;
за мъжки и дамски предлагам съвет:
Адмет и Електра, Деметра и Платон –
все сносни, практични, познати навред.
Но на котката име дължим интересно,
по-особено, по-достолепно от тез –
инак как ще изпъва опашка отвесно,
как ще пери мустаци с достойнство и чест?
Имена от подобен род имам дузина:
чуй Куаксо и Мункустрап, Корикопат
и дори Джелилорум и Бомбалурина –
уникални за целия котешки свят.
Но сред всички едно име все пак изпъква.
Ти си мислиш, че би го отгатнал? Нима?
Не, пред него човешкият разум замлъква,
ала котката пази го в тайна сама!
Ако видиш я как в самота размишлява,
то е всеки път, слушай ме, ето защо:
умът ѝ унесен сега съзерцава
тази мислена мисъл за името-то,
неизказано, казано,
разбезизказано,
скрито, единствено, Името-то.

Райнер Мария Рилке: Зрящият

Открих това стихотворение, когато бях на 14 и оттогава не съм спрял да го харесвам. Изобщо много обичам Рилке и зад идеята ми един ден да науча немски стои мотивацията, че ще мога да го чета в оригинал. Тъй като това още не е факт, коментарът на самия превод ще почака. Междувременно бих се радвал, ако някой може да се изкаже по същество за превода и го направи. Но все пак нека обърна внимание колко е ритмичен и естествен в прозодията, колко разнообразно всъщност звучи ямбът му. Освен това постига запомнящи се фрази, които спокойно звучат като сентенции.

Зрящият

Превел Стоян Бакърджиев, 1979

Откривам с поглед и със слух
следи от бури в дървесата,
които бият по стъклата
и чувам как далечината
шепти неща – но без приятел
или сестра за тях съм глух.

Там бурята лети, не спира
през времето, през оня лес.
Светът, без възраст във всемира,
с пейзажа като стих в псалтира –
мощ, вечност ми напомня днес.

В бой с дребното сме все заети,
а едрото се бори с нас.
Щом буря ни строши ръцете,
ще сме подобни на премети,
безименни, без собствен глас.

Надвиваме неща дребнави
и издребняваме сами,
а вечните и величави
не може никой да сломи.
Такъв е ангелът, когото
рисува Старият Завет:
и дяволите да връхлитат,
железни мускули да сплитат,
ще свири той по тях, защото
са инструмент за сърцевед.

А който е сразен така,
отказвайки се от борбата,
той прав пристъпя по земята –
велик чрез твърдата ръка,
която го оформя само.
Не иска слава на герой.
Когато нещо по-голямо
го порази: израства той.

rainer_maria_rilke2c_1900

Едуард Хърш: Стихотворенията на дядо ми

Ще започна този блог с едно стихотворение на Едуард Хърш. Защото се запознах тази година с него в Копривщица; защото е голям поет и стиховете му особено допадат на моя вкус; защото е на практика непознат в България и планирам да преведа едно “Избрано” от него. Едуард впрочем е автор и на една чудесна есеистична книга за поезията, която препоръчвам на всички – How to Read a Poem and Fall in Love with Poetry. На едно място в нея също става дума за изгубените стихотворения на дядо му.

Това стихотворение е много лично, но в същото време говори по универсален начин. Харесва ми колко е овладяно, харесва ми колко простичко изглежда на пръв поглед. Харесва ми и това, че си служи както с пълни, така и с приблизителни рими. Тази престорена небрежност като че ли засилва домашната атмосфера. Търсенето на приблизителни рими на български се оказа и най-трудната задача в превода, но мисля, че се получиха добре.

Стихотворенията на дядо ми

Помня, че ги пишеше отзад-напред,
на идиш – ситни, криви редове, като птици,
които сякаш изскачаха от страницата –
пърхащо ято тайнствени знаци.

После прилежно ги преписваше
по кориците на любимите си книги,
а аз и сестра ми лудувахме из къщата –
стражари и апаши, каубои и бандюги,

с индиански викове се прострелвахме
в коридора, имитирайки страх,
залитахме между окървавените стени
и рухваме в краката му с безумен смях.

Винаги смогваше да ни успокои,
целуваше ни над лакътя и двамата,
гушкаше ни… Вкъщи не се молехме,
но по-късно го чувах как в стаята

си говори с тих, разкъсващ шепот –
долавях само тревожен фон,
като прибоя на далечни вълни
или свистящи клони в задния двор.

С години заспивах така под ритъма
на гласа му, нагоре-надолу зареян,
изпълващ ме с изгубените му, злочести стихове:
бегъл полъх на крила, сподавено пеене.